HOME
MAPS
STATISTICS
LINKS
CONTACT US
.
БЪЛГАРИЯ  И  МАКЕДОНИЯ : ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА НА ПРОМЕНИТЕ  - София, 2001
Кирил Кертиков
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
(продължение)
“Еуфорията” от поканата за присъединяване към Еропейския съюз, (върху която паразитират определени политически сили в България) следва да бъде непредубедено анализирана. Видни изследователи (напр. Хайнц-Юрген Акст - Виж: “България днес и утре”., С., 1997) изтъкват редици съображения които не биха могли да бъдат лекомислено отминати. “Споразуменията за сътрудничество дават предимство на държавите от Вишеградската четворка и са в ущърб на страните от Югоизточна Европа;
- ... Първо, малко вероятно е, че тези страни ще могат да се облагодетелстват от селскостопанската и структурната политика на Европейския съюз, защото средствата за това намаляват. Второ, съмнително е, дали необходимите за това решения ще бъдат обосновани политически...;
- Икономическите последствия могат да се сумират, както следва:
1. Членството в Европейската общност на по-слабо развити страни означава тежко бреме за техните икономики, понеже присъединяването им към митническия съюз води до загуби в търговските отношения...;
2. Новите членове (имат се предвид Гърция, Испания и Португалия - б. а.) получиха помощ от Общността, особено по линия на Общата аграрна политика. (Проблемът е: ще получат ли изобщо и евентуално каква икономическа помощ кандидатстващите сега страни в съюза? - б. а.);
3. ... Може да се приеме, че една трета от дефицита в Европейската общност се дължи на тяхното приемане. (Имат се предвид гореизброените страни - б.а.);
4. По-ниските разходи за работната сила в по-слабо развитите страни не привличат автоматично чуждестранните инвеститори...” (Цит. съч.)
Анализирайки присъединяването на последните три страни в Европейския съюз, авторът анализира и дългосрочните перспективи на България. В изводите си е категоричен: 
- “Даже тези страни от Централна и Източна Европа, които имат реалистичен шанс да станат членове на Европейския съюз в по-близко бъдеще, ще трябва да понесат значителни тежести...”;
- “България и други реформиращи се страни ще трябва да изминат продължителен път, за да станат членове на Европейския съюз”. (Пак там.) Изброяват се единадесет обективни препятствия. Между тях е важно да се отбележат поне две:
- Съмнително е дали би било възможно да се осигури на страните от Централна и Източна Европа финансиране от селскостопанските и структурните фондове на ЕС в такава степен, в каквато това бе възможно за страните от Южна Европа през осемдесетте години. Ограниченията са от финансово и от политическо естество;
- Европейският съюз е много резервиран в Югоизточна Европа и не желае да бъде “сила за подържане на порядъка” в региона” (Цит. съч., с. 80).
Скептичните изводи на автора се отнасят, очевидно еднакво за България и Македония.
България се гордее, че последователно “покрива” едно след друго всички поставяни от ЕС изисквания относно присъединяването й към него. Тя обаче изобщо не поставя проблема относно цената на направените жертви. България приема условията (и това е нормално), ала изобщо не си позволява да запита: а какви “компенсации” могат да се очакват срещу тези доброволни “жертви”? Известено бе вече, че Гърция, Португалия и Испания са били щедро финансирани в усилията им да се присъединят към Европейския съюз. Освен “покана”, получила ли е България и конкретна финансова “оферта” за полаганите от нея усилия?
Ако да - то на каква стойност? (Демокрацията предполага прозрачност.) А ако не, то кое мотивира еуфорията от поканата за присъединяване в неопределено бъдеще?!...
- Тезата от 1992 г., прокламирана от някои политици и тиражирана в масмедиите “Признаваме македонска държава, но не признаваме македонски език и нация”, беше абсурдна. Логически тя означаваше безкрайно лутане и в крайна сметка избор на един от следните възможни, но всъщност - невъзможни, варианти:
Първо, съществуване на “безнационална държава”. (А всъщност държавността е висша форма на национална еманципация). После - признаването на “многонационалния” характер на току-що институционализираната държава. Което обслужва главно албанските сепаратисти, ратуващи за превръщането на страната във федерация от “две нации”. Трето, подсказва за бъдещи, макар и скрити териториални аспирации на поне три съседни държави. (А световната демократична общност е категорична срещу подобни шовинистични аспирации).
С признаването на македонския език “Гордиевият възел” бе разсечен. Косвено това означава, както липса на всякакви териториални претенции от наша страна, така и признаване на конституирането на македонска нация. Остава само един проблем: нашите партньори да осъзнаят, че тяхната нация не се състои само от “етнически македонци”, а органично включва в себе си и всички други етнически общности, т.е. включително и българската. В противен случай всички немакедонски етнически общности ще продължат да бъдат интерпретирани и да се самоидентифицират като “национални аутсайдери” в собствената си Родина...
* * *
Между изводите относно необходимостта от “солидарна” евроинтеграция на България и Македония прави впечатление и една характерна особеност за съвременната българска “политическа палитра”: в нея ориентациите “ляво” - “дясно” или се “размиват”, или в отделни случаи буквално си “разменят местата”. 
Защото: първо, премиерът Иван Костов се опълчи срещу битуващите в българското общество буржоазно-националистически предразсъдъци и нагласи и намери воля да прекрати прословутия “езиков спор” между двете държави. Дори и ако това му е било наложено от външни сили, тази позиция е по същество с неоспоримо лява ориентация.
Второ, подобен акт беше непосилен за неговия предшественик, легитимиращ се като изразител на “левия електорат”. Национализмът изобщо (и в частност етноцентризмът) за българските социалисти и за македонските социалдемократи, управляващи в известен период паралелно страните си, беше еднакво характерен за тях. Легитимиращи се като “леви” политически сили, по същество и двете партии изхождаха и защитаваха десни в национален аспект идейни доктрини. Те останаха в плен на тоталитарни етно-центристки и националистически стереотипи и не намериха необходимия “модус” за взаимодействие в името на предстоящата евроинтеграция.
Трето, донякъде парадоксално е, че легитимиращи се като “десни” или “дясно-центристки” политически формации (има се предвид българският СДС) постигнаха значителни постижения в общуването между двете държави.
Същевременно, (четвърто) донякъде обяснимо е взаимното подозрение и недоверието между двете наследници на бивши комунистически партии - СДСМ и БСП: инерцията в мисленето им не е преодоляна, рецидивите сред членската им маса и електорат закономерно се възпроизвеждат. В случай че победят на следващите парламентарни избори, (каквито индикации представят някои от демоскопски изследвания) очевидно така желаната евроинтеграция би могла да се сблъска със затруднения от етно-центристки и националистически “уклон”. Тук се лансира само работна хипотеза, която обаче не бива да се пренебрегва и би следвало да се отчита от отговорните леви и ляво-центристки формации в двете страни. ...
back
 Web-designer: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
next