HOME
MAPS
ARHIVES
LINKS
CONTACT US
..
ГЛОБAЛИЗЪМ  И  РЕГИОНАЛИЗЪМ
проф. д.ф.н. 
Васил Проданов 
Директор на 
Институт за философски изследвания - БАН
София
Глобализация и евроинтеграция
.
Balkans'21 / volume 3 - 2003
  1. Глобализация и регионализация
 Глобализацията и информационната революция са основните тенденции, чрез които се описват промените в съвременния свят през последните години. Те водят до значителни промени в сферата на представителната демокрация, националния суверенитет, идентичността, бързо намаляване на възможностите за маневрирание на държавите в областта на макроикономическата политика. Капиталовите пазари започват рязко да ограничават възможностите на политиците и да заличават предходни различия между ляво и дясно. Парите се движат свободно из целия свят, променяйки капитализма в посока, която нерядко се характеризира като “казино капитализъм”. Разгръщат се глобални финансови кризи, но страните от капиталистическия център засега успяват да ги прехвърлят  главно извън себе си и към периферията и полупериферията на световната капиталистическа система, където десетки държав и имат днес по-ниско жизнено равнище и БВП на човек от населението в сравнение с преди десет години. 
Самата структура на националната държава претърпява криза, проявяваща се в затруднения в управляемостта на различни процеси. Това води до остри дебати за  бъдещето на държавата, в които се сблъскват различни гледни точки за нейния заник и край, за нейното възраждане или за нейната трансформация. Като резултат тя започва да се люшка, от една страна,  между повече бюрократизация и нарастваща неефективност, водещи в крайна сметка  до разпад, и от друга страна,   опита да преразпредели част от прерогативите си към други равнища и да промени начина си на функциониране, да се адаптира към новите реалности на глобализацията и информационната революция.
Регионализацията е една от посоките на такава адаптация. Тя е стимулирана от развитието на глобализацията и сама дава тласък на глобализацията. И едната и другата са свързани с отслабващата роля на националната държава, с разхлабването на границите. Но регионализацията е средство, чрез което се парират деструктивни, дезинтегриращи процеси,  процеси на отслабване на управляемостта изобщо, плод на глобализацията. При нея разхлабването на националните граници на всяка от отделните държави се компенсира с установяването на все по-строги външни граници, за охраната на които се хвърлят повече средства и все по-модерна техника.   В края на 90-те години има договорености за около 180 регионални групировки, в които са включени почти всички членове на СТО, търсещи по този начин спасение от негативните въздействия на глобализацията.  Така глобализацията ускорено стимулира регионализма като основна стратегия за увеличаване на  икономическата и политическа сила на държавите.
Европейският съюз възниква като част от двуполюсната система и неговото развитие е стимулирано от общото противопоставяне Изток-Запад. От края на 80-те години обаче неговата по-нататъшна съдба може да бъде разбрана само като част от процеса на глобализация. Функциите на националната държава се предават все по-ускорено на наднационални органи и именно в него се експериментират форми на ръководство и отношения, за които няма  преди това образци. Там регионалните процеси на интеграция достигат най-висока степен  и той служи като стимул, предизвикателство, образец за регионализацията в останалата част на света. 
          2. Алтернативни типове възможно бъдеще на Европейския съюз
 Глобализацията е процес, който рязко ускорява динамиката и сложността на всички процеси, прави социалните системи силно нестабилни, а колкото по-динамична и нестабилна е една система, толкова по-нелинейно и съответно многопосочно може да реагира тя на различни въздействия. Затова и бъдещето на Европейския съюз съвсем не е еднопосочно. Той може да бъде тласнат по много коловози. В условията на глобализацията това е процес на социално конструиране на действителността, в който се сблъскват различни визии, цяла серия от разнородни сценарии за неговите перспективи. Реалното поведение на субектите, които изграждат интеграционния процес, е резултат именно на различните проекти – евроскептични и интеграционистки, федералистки и националистки,  централистки и регионалистки и т.н. Имаме алтернативни типове възможно бъдеще, които могат да бъдат класифицирани по различни критерии. Бих обърнал внимание на две алтернативни двойки измежду тях – лява и дясна, песимистична и оптимистична. 
  2.1. Леви и десни алтернативи на евроинтеграцията
Тези алтернативи са свързани с визиите на различните политически сили и преформулирането на предходните разграничения между ляво и дясно в политиката. Факт е, че лявата и социалдемократическа визия е много по-социална и търсеща разрешаването на редица социални проблеми, които не могат да бъдат решени повече в рамките на националната държава, в границите на по-голямата европейска общност. Според нея финансовите пазари и тези, които господстват на тях, трябва да бъдат подчинени на регулация, световният пазар трябва да бъде обуздан. Европейският съюз трябва да се съпротивлява на негативните страни на глобализацията и запазвайки високи разходите, да защитава и изгражда една “социална Европа” със силна институционална рамка за икономиката с цел ефективно функциониране; справедливост, за да имат всички достъп до нейните предимства; демокрация, за да даде на всички граждани глас при вземането на решения.  Демократично избраните представители на гражданите,  а не пазарът трябва да вземат решенията, които определят бъдещето на обществото. Затова например социалдемократите особено силно наблягат на необходимостта от координация на данъчната политика в Европейския съюз – нещо, спрямо което има силна съпротива от дясно. 
Но това е само едната страна на проблема. Глобализацията и евроинтеграцията са предпоставка за появата на нови разделения в политическото пространство, несъществували така ясно по-рано. Глобализацията усилва икономическата взаимозависимост между държавите, значително стеснява полето им за маневри в областта на макроикономическата политика и съществено снижава тяхната ефективност. В ситуация на свиващи се възможности за традиционно ляво-дясно маневриране в рамките на държавата  съществени за разграничията между партиите стават различията по оста “вътрешно-външно”, отразяващи позициите им към проблемите на глобализацията и регионалната интеграция, преместването на функции и дейности от правителството нагоре към международни организации или надолу към местни структури, степента на отваряне на страната и ролята, която трябва да играе държавата в тези условия. Зад тези политически различия стоят интересите и възприятията на социални групи, които обективно заемат също различни позиции по оста вътрешно-външно, в различна степен са повлияни от глобализацията, губят или печелят от нея, в различна степен са зависими от външни икономически и политически сили на глобалната капиталистическа система. Едни сфери на националната икономика и предприятия се оказват по-свързани със сферата на международни икономически отношения от други и затова стават по-независими от националната база, което обуславя и интересите на свързаните с тях групи. Всъщност извършва се едно ново разслоение на групите избиратели на  нива с различни позиции и интереси: “глобалисти” (космополити, интернационалисти), “националисти”, “регионалисти”, “местници”.  Но това е деление, което се различава от традиционната ляво-дясна идентичност, основана на възможностите за избор на политика в рамките на националната държава и отразява отношения от типа “външно-вътрешно”. Появяват се леви и десни глобалисти, леви и десни регионалисти, леви и десни националисти, леви и десни локалисти, не открояващи се така ясно по-рано. Всичко това е свързано с факта, че голяма част от новите проблеми са центрирани около ролята на националната държава и националната идентичност по повод на глобализацията, а това е слабо корелирано с традиционните ляво-десни деления, защото техните позиции по тези въпроси много често съвпадат. Протекционизмът като характеристика например е защитаван както от “десни”, така и от “леви”. Същото е и с глобализма, регионализма, местничеството, самоопределението на малцинствата, имиграцията, националния суверенитет. Във всички тези случаи възниква въпросът какъв е смисълът на националните държави и какво вършат правителствата в един свят, в който се сблъскват с непрекъснати ограничения на свободата им на действие 
 2.2. Песимистични и оптимистични алтернативи на бъдещето на евроинтеграцията 
Друг начин на описание на ключовите алтернативи на бъдещето на евроинтеграцията е по линията на отделянето на песимистични (антиинтеграционни, дезинтеграционни) и оптимистични проекти за развитието й. Дезинтеграционните алтернативи се опират на визии за посоката на глобализация, които отразяват съществуващи възможности, но от своя страна ги подсилват и увеличават вероятността те да се превърнат в реалност. В обществото и най-абсурдните утопии могат да се превърнат в реалност, тъй като самите те са активен фактор в конструирането на тази реалност. Няколко са възможните дезинтеграционни алтернативи:
 а) Реалистко-националистка алтернатива за запазване или завръщане към силната национална държава и защита на нейните интереси, срещу неолибералната глобализация – една теза, която  се разгръща от националистични сили и идеолози в различни европейски държави и експлоатират нарастващите страхове на част от населението, губещо от процеса на глобализация и евроинтеграция. Изхожда се от тезата, че след края на “студената война” имаме един все по-анархистичен свят на неолиберална глобализация, в който конфликтите и насилието нарастват. Спасението от настъпващия световен хаос е във връщането към силните национални държави. Типичен пример за такова алтернативно бъдеще и активност по неговото осъществяване откриваме сред онези социални слоеве, които се оказват губещи от процеса на глобализация и евроинтеграция и които поради това изпитват носталгия към силната и социално активна социална държава. Значителни сили в Западна Европа обвиняват например налагането на европейски паричен съюз като причина за намаляването на средствата за здравеопазване, пенсии, образование, инфраструктура в отделните страни на съюза. За нарастващата безработица се казва, че тя е резултат на евро ограниченията, наложени от Брюксел. И от ляво и от дясно  виждаме, че на много места така националистки нагласи печелят подкрепа срещу привържениците на обединена Европа. 
б) Пазарно-фундаменталистки тип бъдеще на евроинтеграцията. То се опира на визията, че глобализацията означава преди всичко прехвърляне на правомощията на държавата към пазара, към пазарните субекти и пазарната регулация, към транснационалните компании като най-ефективна икономически и полезна социално посока на развитие на света. От този род е песимизмът за развитието на Европейския съюз на монетарист като нобеловия лауреат по икономика Милтън Фрийдман. ЕС за него няма бъдеще, защото икономическата интеграция непрекъснато ще се натъква на неспособността да се създадат общи политически структури, както е в САЩ. Именно това противоречие между силни национални държави и процеса на интеграция е фактор за много скептични оценки, че ЕС не може да се превърне нито в жизнена алтернатива на САЩ, нито в достатъчно успешна икономическа общност, защото САЩ са федерална система, която позволява управляемост на икономиката, за разлика от ЕС, където имаме отделни национални държави. Икономическата интеграция, към която се стреми Съюзът, може да бъде успешна само, ако имаме политическа интеграция и движение към федеративен тип отношения. При традиционно силните национални държави в Западна Европа обаче очакването за такива отношения не изглежда достатъчно оправдано като се има предвид и фактът, че дори най-успешни федерации като САЩ и Щвейцария са създадени като реакция на силна външна опасност каквато за ЕС липсва, а при САЩ федерацията в крайна сметка се утвърждава чрез жестока гражданска война между Севера и Юга. Що се отнася до Германската федерална република тя е в най-висока степен резултат на завоюване на множество малки политически субекти от една силна държава каквато е Прусия. Такива условия в Европейския съюз липсват и това ражда скептицизъм за перспективите за федерално развитие като посока на преодоляване на противоречията. Още повече, че тенденцията през последните десетилетия е по-скоро на разпадане, а не на създаване на федерации. СССР, Югославия, Чехословакия най-вероятно нямаше да се разпаднат, ако бяха организирани като унитарни държави, а не като федерации.
 в) Дезинтеграционния тип бъдеще, свързано с “третата вълна” на Алвин Тофлър, който акцентирайки върху тенденцията на разрушаването на големите организации и “сплескването” на управленските йерархии в условията на информационна революция, смята че Европейският съюз с неговия гигантизъм и бюрокрация е отживелица от епохата на “втората вълна”, която трудно ще оцелее в новите условия на “трета вълна”.
 г) Цикличният дезинтеграционно-интеграционо тип бъдеще на Рикардо Петрела, официален футуролог на Европейския съюз и директор на Програмата за оценка на бъдещето на науката и технологиите (FAST) към главната квартира на ЕС в Брюксел.  Според него можем да очакваме два етапа на бъдещо развитие, на които ще господстват различни тенденции. Първият етап ще бъде  резултат от глобализацията през следващия четвърт век, когато  ще се оформи постепенно един свят, доминиран от йерархия, начело на която стоят 30 големи града-региони на различни места на планетата, които са свързани по-тясно един с друг отколкото с националните държави, в които се намират териториално. Този богат архипелаг от градове, представляващи цели региони, - всеки от които с население между 8 и 12 милиона души - ще бъде управляван от съюз между глобалната буржоазия и местни правителства и компрадорски партийни върхушки, чиято главна функция ще бъде да улесняват конкурентността на глобалните корпорации,  благоволяващи да дойдат в държавата им. Тези градове-региони ще бъдат свързани с гигантска мрежа от спътници, електронни мрежи, пристанища, летища, свободни от данъци зони. Така на мястото на сегашното Г-7 на най-развитите държави ще се появи Г-30 на най-развитите градове-региони, което към 2025 г. ще включва Ротердам-Амстердам; урбанизираната Рурска област, заедно с Дюселдорф; Франкфурт; Щутгарт-Баден-Вюртенберг; Мюнхен, заедно с Бавария; регионът, свързващ Орезунд, Копенхаген и Малмьо; Лондон, заедно с Югоизточна Англия; Голям Париж; регионът Лион-Гренобъл; Германска Швейцария, заедно с Цюрих; Френска Швейцария около Женева и Лозана; Барцелона-Каталония; Монреал-Торонто-Чикаго; Ню Йорк, заедно с прилежащия му регион; Лос Анжелис; Ориндж Каунти; Майами; Ванкувър; Истанбул; Йоханесбург-Кейптаун; Токио; Осака, Шанхай; Хонг Конг; Сингапур; Куала Лумпур, Джакарта; Сидни, районът на Сан Пауло. Макар че в някои градове-региони ще доминира определена индустрия, всички те ще бъдат водещи в най-важните области и конкуренцията все повече ще се разгръща не между националните държави, а между тези градове-региони. Тези острови на богатството и благоденствието ще бъдат заобиколени от обеднял лумпенпролетариат от милиарди хора, откъснати от своите корени в резултат на глобалната свободна търговия, които се опитват да достигнат до равнището на живот на населението на мегаградовете, създавайки един свят на нарастващо насилие. Неговите жители ще оцеляват чрез контрабанда на наркотици, деца, човешки органи за трансплантация, нелегални имигранти и оръжие.
 Тази картина обаче не трябва да се отделя, според Рикардо Петрела, от разгръщащото се с информационната епоха глобално гражданско общество, което в крайна сметка ще засилва противопоставянето си на съществуващите противоречия и ще доведе до нещо подобно на "новия дийл" в Америка в 30-те години на ХХ век и социалната политика в Европа след Втората световна война. Глобалните медии са фактор за формиране на глобално съзнание за противоречията и опасностите, пред които са изправени съвременните общества. Глобалните граждански организации все повече ще налагат позицията, че не е възможно едно малцинство от хора да просперира на фона на милиарди бедстващи, които ще търсят спасение в гигантска миграция, престъпност и фундаментализъм. Съзнанието за нестабилността на съществуващата система ще се изостря и ще доведе до преразпределение на богатствата. Подобна ситуация можем да очакваме някъде след около две десетилетия, когато ще стане ясно, че светът на градове-региони е крайно нестабилен. Нарастващите противоречия в световната система ще бъдат преодоляни чрез инкорпориране на лумпенпролетариата в нея и разпределението на световното богатство. Ще се появи един ред на глобален социален договор с жизнена мултикултурна цивилизация на планетарно равнище. Този свят на глобално гражданско общество ще доведе до едно първо планетарно поколение. 
Противоположните интеграционни и  оптимистични типове бъдеще за ЕС изхождат от презумпцията, че независимо от трудностите и противоречията това е един процес, който няма алтернативи и на определен етап той ще създаде политически субект - алтернатива на американската хегемония. В много отношения той се опира на  виждане за глобализацията, присъстващо в работите на  Дейвид Хелд, Антъни Гидънс и множество други автори. Това виждане набляга на факта, че глобализацията не е просто процес на предоставяне на повече правомощия на пазара или намаляване на възможностите на националната държава, а на трансформация на държавата, свързана със създаване на нови механизми за управляемост на процесите на различни равнища, преразпределение на правомощия между тези равнища. По начало на различните етапи на човешката история ресурсите и формите на управляемост на процесите се променят в зависимост от множество фактори и особено от скорост и интензивност на комуникациите, чрез които се реализират както управленските процеси, така и взаимоотношенията между индивидите, общностите, териториите. Националната държава, чрез която се хомогенизират и управляват процесите на определена територия, такава каквато съществува до 70-те – 80-те години на ХХ век е само една от тези форми. Формите и равнищата на управляемост на процесите, както и възможностите за такава управляемост се променят през последните десетилетия. Ако в условията на втората индустриална революция имаме концентрация на управленческия център на огромна част от процесите в централизираните институции на националната държава, то в условията на трета индустриална революция и глобализация настъпва промяна. Глобализацията създава силни импулси за делегиране на властта от държавата надолу към местни власти и гражданско общество, но и нагоре, към междудържавни организации и регионални групировки. Така държавата става по-чувствителна към нарастващото количество и увеличаващата се динамика на въздействията върху нея. 
  3. Седем опасности пред евроинтеграцията в условията на глобализация, 
       които могат да доведат до алтернативни типове бъдеще
 Нито едно от описаните алтернативни типове бъдеще на евроинтегрцията в условията на глобализация не може да бъде отхвърлено. Нито едно от тях не е предопределено с желязна необходимост, макар че степента на вероятност на всяко от тях в един или друг конкретен момент може да бъде различна, зависима от променяща се конфигурация от фактори в една нестабилна световна система. В историята няма неизбежни коловози, в нея винаги има алтернативи и коя от тях ще се реализира зависи в много отношения и от активността, визиите, позициите на участващите в съответните процеси субекти. Реалните процеси на евроинтеграция в условията на глобализация се сблъскват със серия от противоречия и проблемни ситуации, зависими от своя страна от визиите и политиката на разрешаването им и анализът именно на тези проблемни ситуации може да ни даде ясна картина за това, което става. Става дума за няколко основни опасности, които предопределят възможните типове бъдеще на евроинтеграцията.
 3.1. Противоречия между националните държави и ЕС
Националната държава възниква и се развива най-напред и създава модерни институции и опит не някъде другаде, а в Европа след Вестфалския мир в 1648 г.  В същото време европейската интеграция е стимулирана от отслабването на националната държава в условията на глобализация. На институциите на съюза се прехвърлят правомощия, които отделните национални държави все по-трудно реализират и в мащабите на ЕС се търси въздействие върху процеси, които не могат да бъдат управлявани успешно вече в рамките на националната държава.
В същото време обаче това, което характеризира по начало европейския, за разлика от американския социалноикономически модел, е по-голямата роля, играеща в стопанския механизъм националната държава и високата степен на социална ориентация на държавата. Поради всичко това и силните национални държави в Европа непрекъснато са в напрежения и противоречия с процеса на евроинтеграция. Евроинтеграцията се сблъсква със силни национални идентичности. Принципно се казва, че субсидиарността е основата на разпределение на правомощия, т.е. това което не може да бъде решено на национално равнище се прехвърля на наднационално. Както подчертава обаче Фелипе Гонзалес, “ аз съм участвал в безчислени срещи за знаменития принцип на субсидиалността, който твърди, че законодателството трябва да се разгръща на европейско равнище само ако това е по-ефективно отколкото на национално равнище. Петнадесетте държави на ЕС почти никога не са постигали съгласие по това кои проблеми трябва да се разглеждат като общи и кои са прерогатива само на националните правителства”.  А това означава, че субсидиарността е на практика абстрактен и трудно работещ принцип. 
Това е свързано с непрекъснати напрежения между  отделните държави и единните им органи. Берлин, Париж и Лондон – столиците на трите най-големи държави на ЕС твърде често действат по различен начин на международната сцена, имат различни виждания, дърпат чергата в различна посока. Големите европейски държави с европейско минало гледат много ревниво на суверенитета на външната си политика.  Германия е най-силната от държавите и нейният БВП значително надвишава този на Франция и Великобритания, но е гледана от останалите с опасения. Нейното обединение не беше желано от Франция и Великобритания. Интересите и вижданията на отделните държави нерядко се различават. Германия е насочена главно към Централна и Източна Европа (старата немска “Мителойропа”), тъй като изоставянето на този регион от Русия откри геополитически вакуум. Той се запълва от Германия, която поради своята икономическа мощ получава лидерски възможности в Европа. От своя страна Франция е ориентирана към Магреб. В противовес на французите немците открито говорят, че Алжир лежи на изток от Европа. 
Силната традиция на националната държава и политическата обособеност в Западна Европа запазва отделните страни като цялостности и като национални общности. Така например в средата на 1999 г., независимо от дългогодишния процес на интеграция и на падане на границите, само около 1 милион от около 300 млн. жители на ЕС са се преместили от една в друга национална държава. И без това слабите темпове на този вътрешноемиграционни потои стихват. Въпреки неохраняваните вътрешни граници, броят на смесените бракове е толкова колкото в началото на ХХ век.   При отсъствието на ограничения на придвижването на хора вътре в ЕС през първата половина на 90-те години само 2 % от работната сила намира приложение извън националните граници и само за по-изостаналата Португалия процентът е над 10%.    В същото време обаче натискът за емиграция отвън се засилва и в средата на 90-те години числеността на чуждестранните работници, пребиваващи в страните от ЕС е над 10 млн. души или около 11 % от работната сила, което съответства на дела на безработицата в много от водещите държави в Европа. При това чужденците, създаващи конкуренция на пазара на труда, са готови да работят за 55-70 % от дохода на европейците, изпълняващи аналогична дейност. Затова и негативното отношение към имигрантите  расте и в 1998 г. то се споделя от 27.3 % от французите, 39.6 % от немците и 41 % от белгийците, поради което и Шенгенските стени стават все по-здрави.   Европейският съюз започва да прилича на обградената от бедни варвари Римска империя, които я обсаждат от всички страни и се опитват да преминат стените и укрепленията, да преодолеят нейната мощ, за да получат благосъстоянието и възможностите, притежавани от нейните членове. Независимо от стените обаче в условията на глобализация големите маси хора трудно могат да бъдат спряни. По данни на международната организация по миграцията (МОМ) най-малко 3 милиона нелегални емигранти са пребивавали в 2002 г. в страните членки на Европейския съюз, докато в 1991 г. те са били под 2 милиона. Тези нелегални потоци пристигат главно от държавите от Средиземноморския басейн, Източна Европа, Балканите, бившия Съветски съюз, а и от Азия и от африканските страни, разположени южно от Сахара. По-строгият шенгенски контрол по летищата и границите не препятства тези процеси, а увеличава печабите на така нар. “каналджии”, занимаващи се с нелегален трафик на хора.  ЕС има програма за узаконовяване на присъствието на хората без документи и през 90-те години близо милион и половина души са се възползвали от това.  Преговорите за присъединяването на ЕС допълнително увеличават остротата на въпроса за национална и културна идентичност и ще водят до трудности в процеса на обединяването. Под натиска на десните партии се засилва консенсусът в страните на ЕС за нуждата от борба с нелегалната имиграция. Има подем на сили, които се противопоставят на политиката на традиционните партии, особено що се отнася до Европа. Както отбелязва Кристоф Бъртрам, “стремежът към наднационалните институции отслабва, а се засилва завръщането към междуправителствените пазарлъци”. 
3.2. Ускорената социална диференциация срещу евроинтеграцията
Една от най-ярко изразените тенденции, следващи от глобализацията, е неимоверното ускоряване на различията в социалноикономическо отношение между отделни държави, региони, социлни групи, засилване на противопоставянията от типа “център-периферия”. Тази обща закономерност въздейства и се  проявява и в рамките на Европейския съюз, а още повече и спрямо тези, за които се водят разговори за присъединяване. Имаме икономическа десинхронизация, свързана с процеси на дивергенция между различните икономики, при което все повече политика,  ефективна за едни от тях, става пагубна за другите. Социалноикономическото неравенство между отделни социални групи и региони се увеличава и във всички европейски страни се появява  устойчиво равнище безработица, хора - изключени на обществото,  “нови бедни”.
Това се вижда особено силно при страните от Централна и Източна Европа, които правят опит да се интегрират към ЕС, но това води до тежки неравновесия. Включването им в световната капиталистическа система и развиващите се връзки с ЕС са съпроводени с тежки и изострящи се противоречия, проявяващи се особено ярко в нарастващия отрицателен платежен баланс и външния дълг. Ето какви са съвкупните данни за седем страни от този регион (Чешката република, Унгария, Полша, Словакия, Словения, България и Румъния): 
 
 
Търговски баланс на седемте държави
Брутен дълг
1994
-10,482
 
1995
-16,299
 
1996
-28,628
 
1997
-28,53
 
1998
-31,45
 
Общо
-115,389
116,9 млрд долара

 Само за пет години те са внесли в повече стоки и услуги за над 115 млрд. долара, т.е. почти колкото е външният им дълг, т.е. отварянето на границите и интеграцията им с ЕС са довели до гигантски износ на ресурси от тях към държавите на съюза, които по същество печелят от тези процеси. За разлика от тях, САЩ, които са най-печеливши от неравноправните отношения между капиталистически център и периферия, ускориха допълнително своето развитие през последното десетилетие благодарение на бягството на капитали и асиметричния платежен баланс с държавите от периферията и особено от бившия “социалистически лагер”, Европейският съюз се опитва да се противопоставя на подобна асиметрия чрез ежегодните субсидии отпускани на по-слаборазвитите държави и региони в него. Дават се помощи за преструктуриране регионите, в които има традиционни отрасли на промишлеността, за стимулиране на трансграничното сътрудничество между регионите на различни страни, за стимулиране дейността на малки и средни предприятия, за природозащитни дейности, за преодоляване равнището на научно-техническо развитие, за развитие на науката и пр. Обемът на тези субсидии от структурните фондове на ЕС обаче много бързо нараства. Ако в 1994 г. са предоставени 14.4 млрд. екю помощи за изостанали райони, в 1995 г. – 17.21 то в 1996 г. те са вече 22.4 млрд.  В началото на ХХІ век годишно са отпускани 95 млрд. евро субсидии като 45 на сто от тях са били за селското стопанство. Европейската комисия предложи за периода 2004-2006 г. около 40 млрд. евро помощ за новоприсъединяващите се десет държави към Европейския съюз. При досегашните правиласамо от структурните фондове Полша трябва да получава годишно помощ в перспектива по 12.5 млрд. екю годишно. Ако се запази тази тенденция България би трябвало, ако влезе в ЕС да получава като помощ около една трета от своя БВП годишно.  Това би означавало вноските от най-развитите държави във фондовете да продължат да нарасват, което обаче при нарастващото неравенство и вътре в тях, не може да се очаква. И без това вече разногласията по тези все по-големи суми са изключително силни.  Другият изход е да се преразпредели от това, което получават сегашните по-неразвити държави в съюза, с което те не биха се съгласили. Това означава сериозни конфликти и сблъсъци на интереси и затова склонността е на намаляване на тези субсидии, което пък означава дълго запазващи се дисбаланси в съюза с всички политически последствия от това.. Германия, която през 2001 г. е давала най-големия дял, равен на  25.5 % от общия бюджет на ЕС, възлизащ на 93.3 млрд. евро (82.8 млрд. долара) категорично заяви чрез устата на своя канцлер, че не трябва да се очаква тази страна да поеме финансовото бреме от разширяването на ЕС на Изток. Такива намерения има Франция, която е втора по обема на вноската си в бюджета на ЕС (17.6 %), а това в още по-висока степен се отнася за по-малките държави-членки на съюза.
Ще намалява неговата преразпределителна роля, ще отслабват механизмите за  преразпределение на ресурси, които водеха по-рано до вътрешни процеси на приближаване на отделните страни в социалноикономическо отношение. Това е предпоставка за засилващи се националистични прояви, за отлив на страдащите от този процес слоеве от комунистическите и социалдемократически партии и ориентирането им към националистически и ксенофобски образования от рода на партията на Льо Пен във Франция и Партията на свободата на Йорг Хайдер в Австрия, противопоставящи се на интеграционните процеси. Общите тенденции на десинхронизация могат да се окажат на определен етап по-силни от страха от външни заплахи и да препятстват по-нататъшна интеграция. На президентските избори във Франция през 2002 г. антиемигрантската и антиевропейска кандидатура на Льо Пен бе класирана на второ място. Във всички западноевропейски държави се появяват и засилват своята роля антиевропейски и антиемигрантски дясно националистки партии и движения. Тези дяснонационалистически, антиемигрантски и противопоставящи се на европейската интеграция партии стават неотделима част от политическия живот на западноевропейските държави и тяхното включване в правителствата ще има съответните следствия и за Източна Европа. 
В същото време прогнозите показват, че до 2015-2020 г. БВП на Западна Европа ще расте с умерени темпове в рамките на 2.5-3 %, което ще бъде на равнището или дори по-ниско от съответните показатели на САЩ и Япония. При такива темпове на икономически ръст проблемите със заетостта и безработицата, гигантското неравенство между региони и групи се запазят и дори засилят биха могли да се запазят и дори да се засилят, което носи със себе си съответните дезинтеграционни политически проблеми. 

 3.3. Институционални противоречия в механизмите на вземане на решения
Съществуват опасности, свързани с механизмите на вземане на решения от страните – членки на съюза, призвани да разрешават противоречията помежду им. В международните организации има най-общо два основни принципа на вземане на решения и съчетаване на интересите на отделните страни – консенсусен и мажоритарен. Консенсусният е подходящ при три условияя: малък брой участници,  при неголямо противоречие на интересите им и при неголяма разлика в ресурсите.  Той е най-успешен при съчетаване на интересите. Нарастващият брой на  държавите – членки на съюза и огромната разлика в икономическата и демографската им мощ прави много труден такъв подход. Разширяването на съюза рязко увеличава опасността от  атрофия на институциите, от засилваща неефективност на управленския процес в сфери, които изискват единогласие. Това е предпоставка за институционална безизходица, засилваща се с всеки новоприет член на съюза. Този подход на единогласие става препятствие при изработването на общ модел на поведение в ЕС. В редица сфери правилата единогласие, за да се вземе решение, но то на практика не се получава и решения не се вземат – така е с хармонизацията на данъчното законодателство, индустриалната политика, социалните програми, научно-техническото сътрудничество. Поради това и там се водят мъчителни преговори без достатъчни резултати. 
По-ефективните процедури за вземане на решения предполагат все повече стратегически решения да се вземат без консенсус и рязко да се ограничи правото на вето в решенията, вземани от Европейските институции, освен в едно намаляващо количество случаи. Това обаче от своя страна означава промени в характера на  политическата интеграция по посока на все по-голяма федерализация и отказ от националния суверенитет на отделните държави. През май 2001 г. Герхард Шрьодер лансира идеята за Съединени европейски щати, която се посрещна позитивно от малките страни на Бенелюкс, но във Франция бе погледната като опит за доминация на Германия, а Британски консерватори яростно я отхвърлиха, сравнявайки я с “новия райх” на Хитлер. Затова реализацията на процес на федерализация изглежда необичайно труден засега. 
  Форумът на държавите от ЕС през декември 2000 г. в Ница излезе с предложения за изграждане на бъдещия институционален скелет на разширения съюз, в който се предвижда по-ясно разграничаване на компетенциите между европейското и националното ниво на управление, опростяване на учредителните договори, задължителна сила на приетата Харта на основните права на гражданите на ЕС и ролята на националните парламенти в интеграционния процес, включването на всички договори на Съюза в единен конституционен текст, еволюция на Съвета на министрите и Европейския парламент към двукамарен парламент. Предложена бе нова структура като Конвента, в който правителствата да нямат решаващо влияние, а решенията му да бъдат вземани след публично обсъждане. Това засега обаче остават само проекти, допълвани с най-различни противоречащи си идеи, поради което изглеждат твърде трудно реализуеми. Затова дори Ралф Дарендорф, който на определен етап бе апологет на Обединена Европа започна да нарича процеса на евроинтеграция “последната утопия”. И написа, че сегашният Европейски съюз е нещо като Международния  пощенски съюз и нито еврото, нито общият пазар, ще  го направят единен някога по изключително важни въпроси като единната отбрана и единната външна политика. 
3.4. Противоречия между национално и европейско представителство
Имаме изграденост на политически институции в рамките на националната държава, осигуряващи легитимност на националните и регионални органи на управление и недостатъчна изграденост на такива на транснационално равнище на съюза като цяло. Двата основни органа на ЕС – Европейският парламент и Европейската комисия са изградени на съвсем различни принципи, съответно партиен и държавен. В единия имаме, а в другия нямаме политическо представителство и това отчуждава гражданите от общите европейски институции. Това е предпоставка за недостиг на легитимност и подчиненост на тези структури на вето от отделни държави, а не на интересите на съответните слоеве в съюза, независимо в коя държава са те. Поради това и във всички страни от ЕС на изборите за колективни институции като Европейския парламент се гледа като на второразрядно състезание и равнището на участие е по-ниско отколкото за национални институции. В същото време и доверието към националните институции и участието в парламентарни избори пада. Може да се предполага, че решения на това противоречие ще се търсят в засилване на локалните органи на власт и на правомощията на Европейския парламент като  за тази цел нараства  ролята и правомощията на транснационални партийни федерации от типа на Партията на европейските социалисти и Европейската народна партия, а изборите за парламент в една или друга страна са все повече зависими от тези федерации и помощта, която партията на национално равнище получава от своите партньори в съюза. Всъщност най-пресен пример в това отношение бяха скорошните избори в Германия, където пристигна новоизбраният шведски министър-председател и лидер на шведските социалдемократи, за да подпомогне директно партията на германските социалдемократи.
3.5. Външни предизвикателства пред евроинтеграцията 
Процесът на европейска интеграция през целия период след Втората световна война е подтикван от САЩ като средство за обединяване срещу Съветския съюз. Краят на “студената война” и изчезването на общата опасност в лицето на Съветския съюз, както и засилващите се процеси на евроинтеграция  създават опасения за това, че ЕС може да се превърне в конкурент на САЩ. В  реалната политика на САЩ, както отбелязват във “Форин афеърс” американските наблюдатели, има амбивалентно отношение към западноевропейската интеграция и “страх от превръщането на Европа в истински глобален съперник”. 
В тази ситуация САЩ се стремят да предотвратят опасността ЕС да се превърне в достатъчно мощен единен политически субект, който да бъде алтернатива на американската мощ. За тази цел се лансират три основни стратегии. Първата от тях е откриваме в призива на Бжежински  към по-широк, но и много по-слабо сплотен ЕС, което би могло да “разшири сферата на американско влияние, да отслаби процеса на политическа интеграция на Европа, която би могла да хвърли предизвикателство към Съединените щати  по проблеми от геополитическа значимост”.  От тук категоричната подкрепа за колкото се може по-голямо разширяване на ЕС, включващо дори и Турция като се предполага, че голямото количество твърде разнородни в културно и икономическо отношение държави ще затруднява изработването на единна линия и ярко изразена глобална стратегия. При това положение се засилва вероятността ЕС да дегенерира в традиционна зона на свободна търговия, а неефективността на общите институции ще се засилва. Британските консерватори, които също са против задълбочаването на интеграцията, именно поради това също са за бързо разширяване на Изток, очаквайки, че това ще попречи на задълбочаването на интеграцията ще обезсили институциите на съюза и ще доведе до превръщането на ЕС по-скоро в зона на свободна търговия. 
Втората стратегия е свързана с  разширяването на НАТО като основен военен инструмент на САЩ за запазване на позиции в Европа. Във време, когато липсва заплаха спрямо ЕС от Изток основният смисъл на НАТО всъщност се оказва да осигури американското военно доминиране сред страните от  капиталистическия център. Още повече, че при сегашното си състояние, както показаха събитията в Югославия, Европейският съюз е неспособен сам да вземе решения и да се справи дори с кризисни ситуации в собствената си периферия и се нуждае от помощта на САЩ. 
Третата стратегия се прилага още от първите стъпки на развитието на процесите на европейската интеграция. САЩ реагираха на Римския договор (1957 г.) довел до създаването на Европейската общност чрез инициативата за многостранна търговска либерализация с помощта на ГАТТ; след това “рундът Кенеди” (1963-1967 г.) на търговски преговори е реакция от страна на САЩ на създаването на Европейската общност, а “рундът Токио” (1973-1967) – реакция на първото разширяване на общността. Сега  редица външнополитически експерти лансират създаването на Североатлантическо съглашение за свободна търговия – “супер-НАФТА”, на която би могло да се пада повече от половината световна търговия и БВП на света.  Тя би спряла обособяването на регионална алтернатива на САЩ
     3.6. Глобализацията и регионализацията като процеси, водещи до фрагментизация на държавата
Както глобализацията, така и регионализацията са мощен стимул за разгръщането на такава дезинтеграционна опасност каквато са фрагментизацията и локализацията на процеси и проблеми, които дават основание на някои автори да говорят за настъпване на “ново средновековие”. Как въздейства глобализацията? Тя в определен смисъл дехомогенизира държавата като цялостност, като холистична същност. Глобализацията е предпоставка за дезагрегация на държавата на основните си функционални части. Съдебната, изпълнителна, законодателна, местна  власт, централна банка, партиите, както и всеки от техните отделни елементи се включва в нарастващо число взаимовръзки със свои партньори зад граница, създавайки плътна мрежа от взаимоотношения с тях. Цял ред глобални проблеми като тероризмът, организираната престъпност, прането на пари, финансовата нестабилност и т.н. създават и поддържат тези мрежи от взаимовръзки. Градовете контактуват с други градове, провинциите с други провинции. Потоците от глобален капитал и телекомуникациите често свързват два различни града в различни страни по-тясно помежду им отколкото те са свързани с техните държави. 
Как евроинтеграцията играе същата тази роля? Малките страни и национални общности, които искат да избегнат доминирането на по-големите си съседи откриват в разтварянето на границите от процесите на глобализация и евроинтеграция възможност за обособяване. Не е случайно поради това, че сепаратистите например в Каталония или Баския в Испания са силни поддръжници на европейската интеграция. Така дезинтеграцията на държавите получава нови възможности от разгръщането на наднационална интеграция. Отваряйки границите си в процеса на интеграция всяка от държавите, включващи се в ЕС, получава възможности да действа на равна нога с останалите. Това важи обаче и за отделните провинции и региони. По-рано например баските имаха само испански паспорти и можеха да работят само в Испания, докато сега носят европейски паспорти и могат да работят навсякъде в Европа. И ако решат да създадат своя държава това няма да им струва скъпо, защото няма да се създават нови митнически граници, нови валути, няма да се губят работни места, търговски отношения и пр. 
В същото време се разгръща уплътняване на взаимовръзките, които пресичат националните граници и се създават връзки, при което две гранични зони на две държави може да бъдат по-силно обвързани помежду си отколкото са обвързани със своите собствени държави. Такива са комплексите по осите Баден-Вюртемберг – Бавария - Западна Австрия – Северна Италия или Северна Белгия -Холандия – Хамбург – Северна Европа. Барцелона, която е част от Каталония и от Испания се включва в икономически район, който се простира отвъд границата в Южна Франция.  Така границите на националните държави стават все по-неопределени и светът като че наистина върви към “новото средновековие” на множество преплитащи се суверенитети и юрисдикции.
Всички тези предизвикателства към процеса на евроинтеграция в условията на глобализация правят вероятни разллични типове бъдеще. Нито едно от тях не е предварително предопределено. Всяко от тях е възможно, макар и в различна степен и с различна вероятност. 
_____________________________
  1.Вж. Gilpin, R. Global Political Economy: Understanding the International Economic Order, Princeton and Oxford: Princeton Univercity Press, 2001, p. 341-342.
  2.Вж. Итуел, Д.,  Елман, М., Карлсон, М., Нути, Д.М., Шапиро, Д. Не просто “поредното присъединяване”: политическа икономия на разширяването на ЕС на Изток, С., Фондация “Фридрих Еберт”, 1998, с. 11.
  3.Вж. Giddens, A. The Third Way and Its Critics, Cambridge: Polity Press, 2000, p.  15.
  4.Вж. А. Тофлър. Трусове във властта, С., Народна култура, 1991, с. 273.
  5.Вж. Cable, Vincent. Diminished Nation-State: A Study in the Loss of Economic Power, Daedalus, Spring, 1995, pp. 44-46.
  6.Вж. Petrella, Riccardo. A Cartography of Cultures and Economies. A Global Agora vs. Gated City-Regions, New Perspectives Quarterly, Winter,1995, Vol. 12, N 1, pp. 21-22.
  7.Вж. Гидънс, А. Третият път, С., Прозорец, 1999, с. 72.
  8.Gonzalez, Felipe. European Union and Globalization, Foreign Policy, Summer, 1999, N 115, p. 34л
  9. Вж. Уткин, А.И. Американская стратегия для ХХ века, М., Логос, 2000, с. 151.
  10.Вж.  Желев, А. Истерията на "правилните" демократи, в. Зора, 1999, бр. 6, 8 февруари 2000 г.
  11.Вж. McRae, H. The World in 2020. Power, Culture and Prosperity, A Vision of the Future, L., 1995,  p. 271.
  12.Вж. Иноземцев, В.Л. Пределы “догоняющего” развития, М., Экономика, 2000, с. 89 
  13.Потоци нелегални емигранти заливат Европа, в. Дума, 27 май 2002 г., с. 10.
  14.Вж. Бъртрам, Кристоф. Европа в търсене на равновесие, С., Прозорец, 1995, с.  95.
  15.Taush, Arno. Globalization and European Integration, L., 2000, p. 101.
  16.Вж. Зуев, В. Формирование общей коммунитарной модели экономического развития стран ЭС, сп. Общество и экономика, 2000, № 2, с. 133.
  17.Вж. Балканите и Европа. Левицата пред новите предизвикателства, С., ЦИПИ, Фондация “Фридрих Еберт”, 2001, с.112. 
  18.Вж. Мировая экономика, Под ред. А.С.Булатова, М., Юристь, 2002, с. 451.
  19.Вж. Зуев, В. Формирование общей коммунитарной модели экономического развития стран ЭС, сп. Общество и экономика, 2000, № 2, с. 127-128.
  20.Цит. по Михайлов, Румен. В Брюксел въобще не е за разходки, в. Монитор, 12 септември 2001 г., с. 18.
  21.Wallace, W., Zielonka, J. Misunderstanding Europe, Foreign Affairs, November-December, 1998, p. 66
  22.Foreign Affairs, November – December, 1998, p. 72.
  23.Вж. Итуел, Д., Елман, М., Карлсон, М., Нути, Д.М., Шапиро, Д. Не просто “поредното присъединяване”: политическа икономия на разширяването на ЕС на Изток, С., Фондация “Фридрих Еберт”, 1998, с. 22.
  24.Вж. Уткин, А.И. Американская стратегия для ХХ века, М., Логос, 2000, с. 160.
  25.Вж. Enriquez, Juan. Too Many Flags? Foreign Policy, Fall, 1999 № 116, pр. 30-48.
  26.Вж. Гидънс, А. Третият път, С., Прозорец, 1999, с. 37. 
back
 Web-design: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 next