HOME
MAPS
ARHIVES
LINKS
CONTACT US
..
ДИСКУСИИ
  ст.н.с. Духомир Минев: 
Институт по Социология на БАН
София
Рационалност, справедливост 
и развитие 
.
Balkans'21 / volume 3 - 2003
1. Проблемът
Основната причина за интереса към проблема е, че България е пример за общество, което има сериозни проблеми с развитието. Имам предвид една работа по социалните промени на Парсонс и едно изследване на Гершенкрон, които са посветени специално на българското развитие. И в двата случая страната се посочва като пример за неуспех да се започне и развие успешно модернизация чрез индустриализация. Специално по повод на България в изследванията на развитието е въведен терминът “задушено развитие” 
Постиндустриализационното развитие на България отново е едно от най-неуспешните в Европа. След като в продължение на пет десетилетия извършваше форсирана индустриализация, през прехода за едно десетилетие България извърши форсирана деиндустриализация. Приватизацията е с много ниско качество и не позволява постигане на значим растеж. Растежът се постига до голяма степен чрез усилията по “осветяването” на части от икономиката в сянка, а не от реален прираст в икономиката. Още по-важно е, че постигнатия растеж на БВП се разминава с  динамиката на доходите и жизнените стандарти на населението. Основната причина за това е, че стратегията за повишаване на икономическата ефективност през прехода се сведе до снижаване на разходите за труд, което породи съчетанието от висока безработица и най-ниски работни заплати в Европа. 
Начинът, по който беше извършено икономическото реструктуриране на страната определя и особения начин, по който тя се интегрира в Европа.
Икономическите анализи показват, че в Обединена Европа ще се очертаят три  зони – център, периферия и полупериферия. Те ще се различават съществено по вида на произвежданата продукция; по квалификацията на труда; по прилаганите технологиии. 
Естествено, ще се различават и по доходи и жизнени стандарти на населението. 
България попада в периферията на единната европейска икономика. Централно-европейските страни попадат в полупериферията. Някои твърдят, че различията между зоните ще се заличат. По-оптимистични прогнози – разликите в доходите и жизнените стандарти между периферията (България) и центърът (сегашния ЕС) ще изчезнат след около 17 години. Според по-песимистични прогнози (Италианска кредитна банка) – за това ще трябват 30 години.
Съмнявам се, че различията ще изчезнат, защото такива различия са много устойчиви. Подобни различия в Европейския съюз просъществуваха десетилетия, дори и в рамките на една страна и вместо да намаляват се увеличават. Например, между Южна и Северна Италия. 
Така че онова, което властващи и управляващи елити провъзгласяват като голям успех, си е всъщност доста голям провал, дори ако приемем, че до 2007 Европа няма да се разколебае в намерението си да приеме България (а разколебаването не бива да се изключва).
Не е много известно, че Европа вече е преживявала процес на икономическо обединяване и че някои страни тогава са последвали пътя, който днес следва България. 
Има много изследвания, които ни представят доста точна картина на възникването на единна европейска икономика през 15-17 век. 
Интересно е, че през Средновековието Източна  и Западна Европа са били почти еднакво развити. Произвежданата продукция, прилаганите технологии, производителността на труда, формите на организация на труда и контрол върху него са били напълно съпоставими. 
 И ето че тази картина се оказва рязко променена през 15-17 век. Уолерстейн показва, че тогава в Европа възниква единна икономика с три съвсем различни зони – център, периферия, полупериферия. Източна Европа се оказала в периферията. В трите зони се е произвеждала различна продукция, на различни технологични нива; с различна производителност; прилагани са различни форми на организация на труда и контрол върху него. По-конкретно, в центъра се е използвал наемен труд, като форма на организация на висококвалифициран труд; в полупериферията  се е прилагала аренда, като форма на организация на средноквалифициран труд; а в периферията – крепостен труд и робски труд, като форма на организация на нискоквалифициран труд. В съответствие с тези различия са били и нивата на доходите и жизнените стандарти.
Въпросът защо Източна Европа попада в периферията, след като преди това - през Средновековието, между Западна и Източна Европа не е имало такива разлики, доста е занимавал учените. Има различни обяснения. Иманюел Уолерстейн прави преглед на всичките и стига до извода, че най-убедително обяснение е татарското нашествие през 13 век.
Нашествието разбива регулацията, която е съществувала преди това и ерозира държавността, която вече няма възможност да наложи отново регулацията.
От това са се възползвали феодалите в Източна Европа и са възстановили и разширили двете форми на организация на труда – крепостничеството и робския труд, считайки ги за най-изгодни за тях. 
А това предизвиква дълбоко реструктуриране на цялата икономика и отрежда на Източна Европа позицията на периферия.
Сравнението на профилите на промените тогава и сега – у нас, включително и начинът на интегриране в Европейската икономика показва, че те са доста сходни.
Оказва се, че резултатите от стратегията на социетална трансформация приложена сега – 20 и 21 век са идентични с резултатите от татарското нашествие през 12-13 век . 
Така картината на българското развитие и преходът от последното десетилетие очертават невероятно ниско ниво на развитиен потенциал, което означава – изключително ниско ниво на социетална рационалност. Несъмнено това изправя социологията пред огромно предизвикателство. И тук възникват два важни въпроса: в какво се състои предизвикателството и какъв е капацитетът на социологията да му отговори.  Следващото изложение е посветено на втория въпрос. По първия, ще подчертая само, че задачата на социологията не е да формулира развитийни стратегии, а да изследва механизмите за тяхното формулиране и да се опита да установи онези дефекти, поради които рационалността се оказва толкова дефицитна, а развитието – толкова неуспешно. 
 
 2. Социологията – между властта и развитието
Що се отнася до способността на социологията да отговори на проблема за ниската рационалност и ниския развитиен потенциал, то тук картината е доста сложна. 
В рамките на нашата, българска социология като че ли изпъква особено стремежът да се избягва критичната оценка на стратегиите за трансформация и тяхната рационалност. Примерите за това са безброй, ето два от тях. 
Първият е обявяването на края на прехода? Това означава, че са постигнати целите, които са преследвани през прехода. Но какви са били тези цели, след като е ясно, че страната е поела по крайно неблагоприятен коловоз на развитие, от който трудно ще излезе; че Европа настоява най-сетне да се направят реформите, а значи досега не са били извършени; че голямата част от населението живее в крайна бедност?  Какво ли е приключило в такъв случай, какви ли цели са постигнати? 
Вторият пример са настойчиво отправяните предупреждения към социолозите да се придържат към “конструктивни” позиции, да бъдат “позитивни”, да не допускат “катастрофични” визии. 
Това е доста услужливо към елитите, които формулират трансформационните стратегии, но в същност им нанася вреда и ги подвежда. Естествено, така се нанася вреда и на самата социология, която придобива ясно образа на една “обслужваща” наука. 
Елитаристките стратегии трябва да се обсъждат и то с цялата възможна острота. Но социологическият анализ би могъл да отиде отвъд тази стъпка и да направи следващата - да покаже причините за ниската рационалност на стратегиите и да предложи възможни решения на проблема с дефицита на рационалност. Непременно искам за подчертая – двете стъпки са последователни и взаимосвързани. За да се обсъждат причините за ниската рационалност, трябва преди това да се мине през фазата на критичния анализ на стратегиите и да възникне широко споделяно мнение, че прилаганата стратегия е нерационална. Точно затова всяко потискане на първата стъпка, затормозява въобще целият процес на изследване на рационалността на трансформационните стратегии. 
Нека да приемем, че първата стъпка е направена и трансформационната стратегия е оценена като нерационална и неуспешна. Знаем освен това, че тази стратегия е елитаристка, т.е. формулирана от тесен кръг на властващи и управляващи елити, без широко участие на други сегменти в обществото. Така нерационалната и неуспешна стратегия изпъква като отговорност на елитите.
Следващата стъпка трябва да ни отведе по-нататък. Ако допуснем неуспеха на елитите да формулират успешна стратегия да се тълкува само в смисъл, че елитите трябва да се сменят, едва ли ще е продуктивно. Вярно, че качеството им е ниско и то във всички области – поради лоши механизми за селекция, които са поддържани дълго време. 
 Но исканията за промени в елитите вероятно не са добра развитийна идея. По-скоро могат да предизвикват дълбок и трудно разрешим конфликт, а такъв конфликт задържа развитието.
Тогава въпросът е: не може ли да се подобрят механизмите за формулиране на развитийни стратегии без да се поставят под въпрос – пряко,  радикално и необратимо – властовите позиции на елитите. 
Или с други думи – има ли развитийни стратегии, които може да са рационални и успешни, без да засягат радикално и необратимо властта на елитите. 
Има причини да се мисли, че такива стратегии съществуват и при това са стратегии за ускорено развитие.
 Тогава, ако можем да намерим и опишем такава развитийна схема, то това ще е схема за повишена социетална рационалност, без радикална и необратима ерозия на властовите позиции на елита. В теоретичен план тази формула може да се погледне през призмата на идеята на Хабермас по повод на дискурсните практики – всеки трябва да убеди другите, че предложението което прави е еднакво добро за всички. Само че през преходите няма кой да направи такива предложения, освен науката (на това отново ще се спра по-нататък). 
 На такава основа може да се предложи на самите елити – да пристъпят към ускорено развитие чрез доброволна деволюция на власт без да поемат големи рискове за своите позиции. 
Впрочем, точно така трябваше да се осмисли прехода. Осмислянето му чрез противопоставянето комунизъм  - антикомунизъм беше голяма глупост, която провали възможността да се внесе развитиен смисъл в трансформацията. 
Точно тя позволи на днешните Източно-европейски феодали, подобно на предшествениците си от 13-14 век, да създадат икономическа система, която вегетира върху свръхексплоатация и репресивни форми на организация и контрол върху труда. Това, разбира се,  не е пазарна икономика. Но такава икономическа система няма и развитиен потенциал, в частност, тя не може да постигне значим икономически растеж. Освен това,  такава система е несъвместима с политическа демокрация, ефективно правосъдие и гражданственост. 
Ако демокрацията, правосъдието и гражданствеността се развият, това ще означава властови провал на елитите – както в икономиката, така и в политиката. Затова, например, всеки опит за нормализиране на правосъдието предизвиква толкова голяма паника сред тях.
Така че елитите имат интерес от развитийна стратегия, от типа, който посочих по-горе. Между другото – точно затова “услужливата” социологическа позиция спрямо властващите и управляващи елити всъщност ги подвежда (както неведнаж се е случвало и по други поводи). 
Изложеното ни води към въпроса за механизмите за социетална рационалност. Както вече бе споменато, насоката на търсене не е какви са рационалните решения, а какви са механизмите за вземане на рационални решения. 
Така възниква и следващият въпрос – какво е състоянието на теоретичните средства с които разполага социологията за изследването на посоченият проблем? 
  3. Социологически изследвания на рационалността 
Аз се придържам към най-тривиалното и предпазливо виждане за рационалността -  избор на цел и комплекс от взаимосвързани действия, които да осигурят нейното постигане. 
С други думи рационалността е вземане на решения. За начало на обсъждането на проблема може се използва следната схема. 
МИКРОНИВО/ИНДИВИДУАЛНА - МАКРОНИВО/СОЦИЕТАЛНА
На схемата са посочени трите основни вида рационалност, които обикновено са предмет на интерес в социологията и икономиката. Вземането на решения с участие е проблемът от който най-вече се интересувам. Всъщност, смисълът на тази технология за вземане на решения по-добре се предава чрез понятието за избор. Много често я наричат колективен избор. Аз ще я наричам социетален избор по две причини: за да се избегне обремененият термин колективен и защото термините колективен, социален, публичен и рационален избор се използват в други науки. 
 Тогава може да се каже, че социеталният избор е централната нишка на доклада. 
Схемата, както се вижда е свързана с Веберовата представа за различните видове рационалност. По-точно двете схеми за вземане на решения на макрониво съответстват на разграничението, което Вебер прави между процедурна и същностна рационалност. Първата, той свързва с “етически минимум”, а втората – с “етически максимум”. 
Освен това, двата вида рационалност, според него са насочени към различни стратегии: стратегията на етическия минимум осигурява приемственост и предсказуемост на законовия и административен процес, а стратегията на етическия максимум осигурява тяхната справедливост. Нека да подчертая, че при Вебер се появява връзка между рационалност и справедливост.
Нека да напомня също, че той свързва процедурната рационалност с бюрокрацията, а субстантивната – с управление чрез съвети и дилетантство. Така, в крайна сметка бюрокрацията осигурява приемственост и предсказуемост, но създава опасността от възникване на известната “желязна клетка”; а управлението чрез съвети гарантира максимум справедливост, но създава опасност от “кадийска справедливост”, администриране чрез приятелски кръгове и може да жертва формалните правила в полза на някакви други чувства или за целите на  благосъстоянието. Затова двете са тясно свързани и се нуждаят една от друга.
Сега няма възможност да се обсъжда в детайли това виждане на Вебер. Затова ще обърна внимание на две неща: прозрението му относно “желязната клетка”, на което по-нататък отново ще се върна и очевидно негативното му отношение към субстантивната рационалност. Опитът от преходите показва колко спорно е свързването само на субстантивната рационалност с управление чрез “приятелски кръгове”. Това е напълно валидно и за бюрократичната, процедурна рационалност и може би дори повече, отколкото за субстантивната. В теоретичен план възниква въпросът, как се свързва бюрократичната рационалност с “железния закон за олигархията” на Михелс (не се ли изражда непременно бюрокрацията, особено несменяемата и неконтролирана – “отдолу” или “отгоре”, бюрокрация в олигархия). 
Интересно е също, че Вебер свързва субстантивната рационалност с някакви “съвети”. Очевидно схваща тези съвети като някаква форма на участие във вземането на решения. Във всеки случай личи доста ясно изразен негативизъм към съветите (субстантивната рационалност) и предпочитания към процедурната рационалност и бюрокрацията. 
Развитието на социологическия анализ след Вебер, струва ми се задълбочи тази тенденция вместо да я промени. 
Няколко наистина грандиозни научни постижения внесоха сериозни промени в тази представа за видовете рационалност. 
Имам предвид, преди всичко, прословутия анализ на Хърбърт Саймън, който доказа, че в йерархизирани системи не може да се вземат оптимални решения. Това несъмнено засяга централизираната форма на вземане на решения на макрониво и я дискретира като способна на висока рационалност. По такъв начин доверието в процедурната бюрократична рационалност беше сериозна разклатено. Това оказа голямо влияние върху социологията и в частност – върху социологията на организациите, защото работата на Саймън се възприе като доказателство, че организациите имат ограничена рационалност. Според Мишел Крозие работата на Саймън е накарала френските социолози на организациите да променят своята изследователска парадигма, а по-късно да преминат от изследвания на организациите към изследване на политики. Ако схващаме политиките като публични политики, които се формулират чрез участие, то при този преход, явно акцентът е бил пренесен от централизираната схема за вземане на макросоциални решения към схемата с участие. Веберовата ода за рационалната бюрокрация заглъхваше. 
Но промяната на парадигмите и изместването на изследователския интерес не създадоха широк оперативен простор за разгръщане на социологически проучвания на субстантивната рационалност, защото Кенет Ероу затвори и другият път – социеталния избор, чрез своята “теорема за общата възможност”. Впрочем, обикновено я наричат “теорема за невъзможността”, защото доказва, че не е възможно индивидуалните предпочитания да се интегрират в общо социално предпочитание. От това пък следва, че индивидите едва ли ще могат да си поставят общи цели и да вземат общи решения. 
Така, в резултат на тези две работи в проучванията на рационалността възникна доста странна ситуация.
Практически те анулират рационалността на макрониво и оставят като почти единствена форма на рационалност индивидуалната рационалност. Тази последната е фундамент на традиционния икономически анализ, където изгражда фигурата на homo economicus, но играе важна роля и в онази голяма част от социологията, която се придържа към методологическия индивидуализъм. 
Само че и с индивидуалната рационалност положението не е много по-добро. Има немалко твърдения и то подкрепени със сериозни аргументи, че индивидът не е рационален; че се движи от емоции или други ирационални мотиви при вземането на решения, или пък така е скован от различни ограничения, че практически не свободен в избора на решение, а значи няма как да е напълно рационален. 
В крайна сметка рационалността във всичките й форми се оказва под един голям въпрос. Така социологическият анализ на рационалността сякаш се оказва доста ограничен и едва ли може да се счита за много успешно развиващо се направление на социологията. 
Като основна причина за това състояние може да се посочи връзката между рационалността и властта. Онази връзка, която Вебер осмисля чрез концепцията си за рационална доминация. 
Щом рационалността е вземане на решения, то тя несъмнено е и власт, упражняване на власт (каквото е всяко вземане на решения). Освен това всяка система на власт и доминация се легитимира най-вече чрез своята рационалност. Или поне така беше за един дълъг период от време. Затова, да се обсъжда рационалността неизбежно означава да се обсъжда въпросът за властта – кой и как я упражнява и на какво основание. И именно поради връзката между рационалност и власт, изследванията на рационалността и вижданията за нея се разделят на две основни русла - “про-властово” и “анти-властово”. В едното от тях вижданията за рационалността са съвместими с високи властови неравенства. В другото русло, вижданията за рационалността не са съвместими с високи властови неравенства.
В крайна сметка едното подкрепя съществуващата система на власт и доминация, а другото – имплицитно я поставя под въпрос. 
Основна нишка в първото е да се отрече или замъгли връзката между рационалност и власт. Освен това то се стреми да изтъкне предимства на централизираните схеми за вземане на решения. Така се редуцира рационалността, отричат се механизмите за участие, и в крайна сметка това русло се оказва анти-развитийно. Това проличава както на индивидуално ниво, така и на макро (социално) ниво на анализа.
На индивидуално ниво връзката рационалност-власт изпъква като въпрос дали и как индивидуалните решения и поведение засягат другите членове на обществото. Не е трудно да се забележи, че първото изследователско русло постига съвместимост с властови неравенства като редуцира влиянието, което индивидуалните решения и поведение оказват върху другите. Омаловажава се фактът, че решението, което индивидът е взел и осъществил, влияе върху другите – върху техните решения и позиции, а също така – че е повлияно от тях. Особено фрапиращо е това, когато индивидът, вземащ решение, контролира значителни ресурси – защото тогава неговото решение слабо се влияе от другите, но силно влияе върху тях, т.е. генерира се възникване на зависимост и упражняване на власт върху други. Така например, Дейвид Готиър изключва само крайната форма, която може да приеме властта съдържаща се в индивидуалното решение – а именно използването на принуда (насилие). Принудата той определя като подобряване на собствената ситуация чрез влошаване ситуацията на някой друг. Особеното е, че влошаването и подобряването той разбира по причудлив начин - не спрямо някакво достигнато статукво (както е по Парето), а спрямо резултат, който индивидът би могъл да очаква, в отсъствието на другия. Това той пояснява чрез следния пример. Ако индивид А е ловец и събирател в една гора, а индивид В му отнеме запасите, това е принуда – защото В подобрява положението си, влошавайки това на А. Но ако В унищожи гората, за да я превърне в плантация, това не е принуда - В подобрява положението си така сякаш А не съществува. В примера ясно се вижда как Готиър първо, редуцира цялата гама от форми на властно въздействие и създаване на зависимост чрез индивидуални решения, само до най-драстичната технология за упражняване на власт – чрез явно насилие или измама. Второ, оставя вратичка за възникване на едни и същи нива на зависимост и властване, само че по различни технологии. И именно разликата в технологиите се обявява за съществена, а не резултатите от прилагането им.
Освен това, формулата “в отсъствието на другия”, фактически означава, че единият случай се разглежда в условия на общество (подобряване на собствената ситуация чрез принуда-насилие върху другия), а другият случай се обсъжда при липса на общество (подобряването на собствената позиция е “в отсъствие на другия”). Това е един от основните признаци на тези теоретични операции – редуцира се социалното.
Но особено интересен е начинът, по който първото русло постига съвместимост между рационалност и властови неравенства на макро-социално ниво. Това изпъква много ясно у Фридрих Хайек и по-конкретно – в неговата концепция за спонтанен обществен ред. 
Известно е, че Хайек разграничава създаден обществен ред от спонтанен обществен ред. 
 Спонтанният обществен ред според него е възникнал без умисъл, той не е резултат от рационално промислен и съзнателно реализиран проект. Това го различава от създадения обществен ред.
В тази рамка Хайек предлага няколко тези:
Първо, спонтанният обществен ред се създава чрез система от правила, които хората усвояват и спазват. 
Второ, спотанният обществен ред изключва дефинирането на обща цел или общо благо за всички членове на обществото. Съгласие по обща цел или благо е невъзможно.
Трето, човешкото действие е справедливо, ако следва принципите на спонтанния обществен ред. 
Четвърто, правилата, чрез които възниква и се поддържа спонтанният обществен ред не определят какво да бъде положението на едно лице. Спонтанният ред не гарантира сигурен успех за никой от членовете на обществото и затова – за разлика от създадения - сигурен успех не може да се обещава никому. 
Пето, спонтанният обществен ред превъзхожда създадения ред.
 Концепцията на Хайек позволява да се установят следните особености на вижданията за рационалността в рамките на първото изследователско русло, което споменах (някои аргументи са посочени в бел.1). 
1. Редукция на рационалността на обществото.
2. Също такава редукция на справедливостта и нейното значение.
3. Анулира се участието. Забележете формулата – “хората ги усвояват и спазват”, но думата “създават” я няма. Ролята на хората е главно в това да спазват обществения ред, но не и да мислят как да го променят. 
4. Заедно с това концепцията му е антиразвитийна. Най-просто казано – акцентът е върху запазването на обществения ред, а не върху промените в него. 
Виждането на Фридрих Хайек е важно не поради някакви особени постижения, а защото сумира и формулира ясно всички особености на пост-Веберовия про-властови анализ. (В бел. 2 обръщам внимание на това, че анти-рационалността, и редуцирането на участието при Хайек го водят въобще до анти-социологичност). 
Второто русло (което условно нарекох “анти-властово” се основава на предпоставката за широко участие при вземането на решения, но то също не обсъжда експлицитно и обширно връзката между власт и рационалност.
Искам да обърна внимание, че двете русла не съвпадат с методологическия индивидуализъм и методологическия холизъм. Методологическият индивидуализъм е много тясно свързан с централизираните схеми за вземане на решения на макрониво, т.е. процедурната рационалност по Вебер. 
Ясно е, че и в отделен индивид може да се концентрира огромна власт така че последствията от неговите решения да засягат много хора и тогава по същество схемата за решение да се трансформира от индивидуална в централизирана. Диктатурата е еманация на близостта – или точка на сливане - между индивидуалната и централизираната схема за вземане решения на макрониво. Факт е, че и двете схеми за вземане на решение не отричат експлицитно концентрация на власт у един субект вземащ решение. Затова двата вида рационалност не само са твърде близки, но и имат особен пиетет една към друга -  именно поради съвместимостта си с високи степени на концентрация на власт . Дълбокият, “индивидуалистичен фундаментализъм” , автоматично поражда потребност от схема за вземане на решения, основана на концентрация и централизация на властта. Това е така защото потребността от координиране действията на индивидите си остава, а при дълбок индивидуализъм единствената възможност за това е централизацията на вземането на решения. Фундаменталисткият индивидуализъм носи в себе си диктатурата, макар че обикновено реалностите са групова концентрация на власт и контрол върху обществата, които се съпровождат с фасадна демокрация и слаба гражданственост.
Но по-важно е друго – съвместяването на рационалността с властови неравенства (или с други думи - имплицитната подкрепа за съществуващите властови структури) приема формата и се проявява като редукционистки концепции за рационалността. Редукцията се дължи на две причини. Първо, защото индивидуалната рационалност и централизираната (йерархична) рационалност в своята основа са еднотипни и се свеждат една към друга. Второ, защото чрез тях се изключва социеталния (колективния) избор като вид рационалност. 
Заедно с това, първото русло на изследванията на рационалността изключва и участието при вземане на решения, а по такъв начин, в една или друга степен имплицитно редуцира и демокрацията, гражданствеността и т.н. 
Мисля че това е доста “не-социологическа” и даже анти-социологическа ситуация. Накратко казано, стремежът да се “скрият” властовите отношения води до стремеж към редукция на социалните връзки и взаимодействия и то до такава степен, че се редуцира самата представа за общество. Редуцира се “общностността”. 
От изложеното следва, че разграничението индивидуализъм – холизъм не съвпада с двете реални русла на изследванията. Затова отъждествяването на опозицията индивидуализъм – холизъм с разграничението между властови схеми за взимане на решения и схеми, основани на участие, замъглява същността на истинския проблем. Заедно с това, между двата вида  опозиции има връзка – методологическият индивидуализъм ни води до властови, централизирани схеми за вземане на решения. 
   4. Рационалният избор 
Но науката, все пак си е наука, както може би щеше да каже Вебер и тя си е намерила други пътища. Сблъсквайки се с трудно преодолими пречки в социологията, изследванията на социеталната рационалност се развиха извън нея – в икономиката и по-конкретно – в икономиката на благосъстоянието. Там това направление е бързо развиващо се, изключително солидно и в най-висока степен евристично и креативно. Наричат го теория на рационалния избор, но предполагам, че на български би звучало по-добре просто рационален избор. 
Поради успешното развитие, няколко други науки се насочиха също към тази проблематика. В резултат на това, изследването на социеталната рационалност се превърна в гранична област на няколко науки.
Интересен и важен въпрос е защо това направление на изследването на рационалността се роди именно в икономиката? Защо в икономиката не сработиха същите механизми, които затрудниха тези изследвания в рамките на социологията. Нямам отговор на този въпрос, но допускам, че важна роля изиграха две обстоятелства. Първо, поради самата специфика на икономическата наука, която позволи да се развият тези изследвания като теории за вземане на управленски решения. Това може да се проследи и в промените на наименованието на дисциплината – широко използваното “теории на колективния избор” отстъпи място на “теория на рационалния избор”.  Второ, въведено е изключително високо ниво на абстрактна логика и формализация (математизиране) на анализа, поради което не беше лесно да се задръсти работата с полу-научни аргументи.
Теорията на рационалния избор има няколко важни клона – теориите на обществения избор, на социалния избор, теорията на игрите и др. 
Според Кенет Ароу теорията на обществения избор изследва избора между алтернативни политики или между добри и лоши институции. 
Теорията за социалния избор изследва рационалността на социалните решения при различни предпочитания към наличните възможности. 
Теорията на игрите е насочена към взаимозависимостта на индивидуалните решения на автономни актьори – всеки е свободен да взема независими решения, но реалните последствия за актьора зависят от решенията на всички, а не само от неговото собствено решение. 
В цялата теория на рационалния избор се акцентира върху сътрудничеството като особен източник на допълнителна полза; универсалното сътрудничество се ранжира над универсалният егоизъм; придава се особено значение на правилата, вкл. и морала и т.н. 
Но фундаменталното предимство на теорията на рационалния избор е друго – то е в отхвърлянето опозицията между индивидуализма и холизма. Докато в социологията все още се блуждае, теорията на рационалния избор натрупа евристичен потенциал да елиминира една от големите заблуди на социологическия анализ, за която говорят Тейлър, Елиас и други. Онази  “тоталната заблуда”, както я нарича Касториадис, която е скрита в опозицията между индивид и общество. Теорията на рационалния избор успя да направи онова, което предлага Норберт Елиас – да се пренасочи от субекти (индивид и общество) към процеси – а именно процеса на социетален избор. 
Елиминирането на опозицията “индивид – общество”, е основано на идеята, която според Тейлър липсва в онтологията на конвенционалната социална наука – идеята за субект, който може да бъде едновременно както “ние”, така и “аз”. 
 За евристичния потенциал на това мощно направление говори и фактът, че именно в рамките на теорията на рационалния избор, автори като Бюкенан,  Амартая Сен и други, направиха пробив в “теоремата за невъзможността” на Ероу и показаха, че тя вероятно е свързана с “едно голямо объркване”, както се изразяват те. 
В началото на тази точка посочих, че теорията на рационалния избор се е зародила в икономиката, но това не снема въпроса за отношението й със социологията. Първо, защото има твърдения, че е субдисциплина на социологията и второ, защото ако е част от социологията, тогава трябва да се преразгледа твърдението за упадъка на социологическия анализ на рационалността и в частност – на социеталния избор. В такъв случай, ще се окаже, че тези изследвания са се развивали много успешно и са се оформили като самостоятелно течение в социологията. 
Джеймс Коулман твърди, че теорията на рационалния избор е субдисциплина на социологията. Но няма как да не признае, че рационалния тизбор е възникнал в икономиката  и политологията и затова добавя към тях социологията, като доста пресилено намира и социологически източник на рационалния избор, в някои работи на Хоумънс. 
Амартая Сен не включва социологията в списъка на науките, към които принадлежат изследванията на рационалния избор.  Мисля, че той заслужава повече доверие, не само защото е едно от най-големите имена в теорията на рационалния избор (а преди две години получи и Нобелова премия за работите си в това направление), но и по други причини. 
 Първо, социологията не се е освободила от шизофренията на опозицията индивидуализъм – холизъм. Още по-важно е, че не се е освободила и от доминацията на първото (про-властово) русло в изследванията на рационалността. В рационалния избор нещата са съвсем различни.
Второ, Теорията на рационалния избор до голяма степен е управленска наука. Искам да кажа, че тя изследва и търси определен тип решения – социетални решения, без да се интересува от реалните социетални предпоставки, механизми и процеси за тяхното вземане. Рационалният избор се абстрахира от социеталните реалности. 
Това може да се илюстрира със следния пример. 
Теориите на рационалния избор, както е известно се сблъскват с един фундаментален проблем – актуалното неравенство. Проблемът се дължи на това, че поради неравенствата, участниците в избора, които имат по-изгодни “позиции” ще се стремят да ги запазят и дори още повече да ги подобрят. По-общо казано,  участниците в избора ще се стремят да подобрят относителните си позиции (спрямо другите). При това положение те не могат да бъдат безпристрастни и не може да се състои рационален и справедлив избор. 
За да избегнат този проблем, изследователите прибягват до въвеждане на различни предпоставки с цел да изключат влиянието на актуалните неравенства върху избора. 
Основните от тях са две – а) “междуперсонални пермутации” (Неш, Рейфа, Брейтуейт), при които влиянието на неравенствата върху избора се неутрализира чрез допускането, че всеки има възможност да погледне на своето  решение (избор) от различни позиции и б) “първоначално (или – оригинално) състояние” (Дж. Роулз), при което участниците са напълно незапознати с икономическото значение на различия, които може да произведат неравенства (изгоди) – пол, раса, религия, способности, социална принадлежност.
Явно е, че по този начин изследователите на рационалния избор всъщност елиминират социеталните реалности. 
Това позволява да се каже, че рационалния избор изследва социологически проблем, но с несоциологически средства.
Ето защо теорията на рационалния избор може да се разглежда като теоретична конструкция, или идеален тип, който е аналог и субститут на реален социетален феномен – на социеталния избор (социеталната рационалност с участие). 
С други думи, теорията на рационалния избор позволява да се установят аналитично решенията, до които би довел идеалният  тип социетална рационалност ако съществуваше реално. Може да се каже, че рационалният избор се опитва да установи решения които биха се взели, ако съществуваха перфектни условия (предпоставки) и перфектни механизми за социетален избор.
Не случайно в наименованието се използва думата “избор”. Но в теорията на рационалния избор не се изследват и разкриват в детайли реалните социетални предпоставки и механизми. 
Между другото, ако наистина рационалният избор беше субдисциплина на социологията, Амартая Сен вероятно нямаше да получи Нобелова премия, защото Комитетът не дава награди за социология и даже няма такава комисия. Работите на Сен са признати за икономически, бяха предложени от икономисти,  и той получи наградата като икономист.
Вярно е разбира се, че протича и “социологизиране” на тези изследвания – по две линии. От една страна поради това че работещите в тази област, започнаха да включват и социологически аспекти в своите работи (заслугата на Амартая Сен бе формулирана като “възстановяване на моралните дименсии в икономическия анализ”, което е очевидно социологизиране), а от друга страна – социолози започнаха да използват постижения на теорията на рационалния избор. 
Ето защо мисля, че е валиден изводът за наличието на особени затруднения пред изследванията на социеталната рационалност в социологията, поради които тези изследвания се развиха по-успешно в други науки с техните специфични средства, а не с тези на социологията. 
 Тогава възниква следният въпрос. 
Щом като в рамките на други науки се изследва едно безспорно социологическо проблемно поле, то не може ли социологията също да навлезе в това проблемно поле със свои специфични изследователски средства? 
Очевидно може и това означава, че съществува огромно, широко поле за собствено социологическа интервенция в изследванията на рационалния избор. 
За тази цел обаче, социологията ще трябва да се освободи от всички онези причини, които затрудниха изследванията на рационалността в нейните рамки. 
С други думи, изправяме се пред задачата да се развият изследвания на социеталния избор, като социологически аналог на изследванията на рационалния избор. 
Това разбира се, е огромна задача и дълъг път за голям брой изследователи. По-нататък ще предложа някои възможности за придвижване в тази посока. 
Естествено, задачата не може да се реши в рамките на споменатото “провластово” русло в концептуализирането на рационалността и свързаната с него опозиция “индивид – общество”.
По-конкретно казано, въпросът е да се преосмислят онези основни особености, които изпъкват в концепцията на Хайек за спонтанния обществен ред; да се свържат по друг начин рационалността и развитието; да се признае социеталната рационалност с участие; да се насочи вниманието към предпоставките и механизмите на тази рационалност, което означава и да се свържат по друг начин рационалността, участието и правилата, вкл. моралните принципи и норми, вкл. справедливостта и т.н.
-------------------
 1. Източна Европа тогава е включвала територии, които днес отнасяме към Централна, включително и част от днешна Германия.
 2. Това ме подсеща за спора за катастрофичните визии в науката. Ако татарското нашествие е било бедствие или катастрофа за Източно европейците през 13 век и е предопределило развитието им през следващите столетия, то дали сегашната стратегия за трансформация може да се определи като бедствие?
3.  Сигурно е, че М.Суслов би се подписал под виждането на Фридрих фон Хайек за спонтанния обществен ред. Сигурно е също, че и двемата са споделяли едно и също мнение за социологията.
4.  “ ключов аспект на икономическите науки (особено, икономика на благосъстоянието, теория на планирането, икономика на публичната сфера), но нейният обект е тясно свързан с политическата наука и в частност с теорията на държавата и теорията на процедурите за вземане на решения. Колективният избор има също важни философски аспекти, свързани с етиката и с теорията на справедливостта".
back
 Web-design: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
next