HOME
MAPS
ARHIVES
LINKS
CONTACT US
..
ГЛОБAЛИЗЪМ  И  РЕГИОНАЛИЗЪМ
Милена Калфова
Институт по балканистика - БАН
София
“Каспийският възел” и Балканите  
през 90-те години на 20-ти век

Balkans'21 / volume 3 - 2003

“Каспийският възел” като геополитически и икономически феномен съчетава конкуриращите се интереси на държавите от региона на Каспийско море и великите сили по два основни проблема – за достъпа до експлоатацията на ресурсите от петрол и газ и за участието в транспорта на тези ресурси към световните центрове за потребление. Районът е считан за трети по запаси на нефт и газ в света след Персийския залив и Русия, което го превръща в основна притегателна цел в борбата за енергоизточници и за контрол над техните трасета, и по същество означава борба за икономическа, политическа и военна доминация над цяла Евразия.
Проблемът с достъпа до участие в експлоатацията и транспорта на каспийските ресурси е свързан предимно със спорния статут на Каспийско море. Русия като основна заинтересована страна поддържа позицията, че Каспийско море е вътрешен водоем, което дава достатъчно международноправни основания по отношение на Каспийско море да не се разпространяват нормите за разделяне на шелфа между крайбрежните държави. Това означава, че нито една от прикаспийските страни не може да предприема действия /включително добив на петрол и газ от шелфа/ без съгласуване с другите страни. Останалите каспийски държави /Азербайджан, Казахстан, Таджикистан/ защитават тезата, че всяка от тях трябва да има свой дял в участъка на шелфа, разположен по нейната брегова линия. Позицията на последните държави отразява техните жизнени интереси на страни, образувани в резултат на отцепването им от бившия СССР. Добивът на петрол и газ е техен основен приходоизточник и средство за отстояване на суверенитета им посредством алтернативните петроло-и газопроводи, които не минават през руска територия. Същевременно те не разполатат с достатъчно средства за усвояване на находищата, което предполага сътрудничество със съответни компании-инвеститори, а това от своя страна дава възможност за разгръщане на остро съперничество за икономически и политически контрол над региона.
Според бившия американски държавен секретар по отбраната Каспар Уайнбъргър, ако Москва спечели битката за Каспийско море, тази победа ще се окаже по-значима от успеха на Запада в разширяването на НАТО./1/ Контролът над региона означава не само икономическа доминация над неговите енергоизточници и техния транспорт. Той дава и възможности за политически контрол над евразийското пространство, което има ключова позиция от гледна точка световната доминация, доколкото географското положение на региона  го прави едно от свързващите звена между Европа и Близкия и Средния Изток. Ключово значение за придобиването на контрол над каспийския район играе контролът върху Балканите, доколкото именно те са “кръстопът”, през който преминават най-важните морски комуникации между Средиземно море, Атлантическия и Индийския океан /линията Гибралтар, Малта, Суец/. През Балканите преминава европейският транзит за Близкия и Средния Изток. През Черно море се осъществява излазът на руската флота в Средиземноморието. За САЩ контролът над Балканите и каспийския регион означава не само участие в експлоатацията на едни от най-богатите енергоизточници в света, но и стратегическо приближаване до Средна Азия и Северна Африка.
Реализацията на тези амбиции е от жизнена важност за САЩ в условията на рецесията, обхванала американската икономика в края на 80-те – началото на 90-те години. Спадането на американския дял в брутното световно производство от 38% през 60-те години на 20% в края на 80-те, застрашава политическата и военна хегемония на САЩ в света. “САЩ доказаха на света военната си сила във войната в Персийския залив, но те вече не са световен икономически лидер” – това е заключението на водещия японски Център за икономически проучвания, направено през 1990г./2/ Анализирайки разположението на основните стратегически играчи след разпада на биполярния свят, Центърът прогнозира: ”Без ясно определен световен лидер, най-вероятно е светът да премине към регионална система с региони Европа, Азия и Северна Америка. Обединението на Европа вече се осъществява. САЩ, Канада и Мексико образуваха НАФТА; през 1989г. в Азия беше учредена АПЕК. И въпреки че е трудно да се предвиди какъв вид ще приемат в бъдеще тези райони, изчислено е, че брутният вътрешен продукт през 2010г. за Европа /включително Източна Европа и част от бившия СССР/, Америка /включително Централна и Южна/ и Азия /включително източната част на Русия/ ще бъде съответно: 15 трилиона, 11трилиона и 12 трилиона /в долари за 1990г././3/
Цитираният анализ не само отрежда загуба на лидерските позиции на САЩ в света, но и посочва ясно най-голямата заплаха за американските стремежи към световна доминация – един мултирегионален свят с ясно очертани конкуренти на американските амбиции – обединена Европа, Русия и страните от Азиатско-Тихоокеанския регион. Тези променени реалности налагат на Вашингтон да преоцени и преформулира основните стратегически насоки на своята глобална политика, за да осъществи амбициите си за световна хегемония. В най-общи линии реализирането на тези амбиции предполага постигането на две основни стратегически цели: 1. Възпрепятстване на реалното обединение на Европа и нейното издигане като конкурент на Америка; 2. Обезличаване на Русия /и на която и да било друга сила/ като реален американски съперник.
Проникването в Каспийския регион и контролът над неговите запаси от петрол и газ би дало на САЩ контрол над цяла Евразия и би довело както до обезличаването на Русия като световна сила, така и до парирането на германската Drang Nach Osten и до възпрепятстването на реалното обединение на Европа.
Доминирането над Каспийския регион и над трасетата за транспорт на нефт и газ е от жизнено значение и за Русия. Изтеглянето на съветските войски от Афганистан и Източна Европа, последвано от разпада на Варшавския договор и на самия СССР /1991г. /довеждат до спадането на авторитета на Русия до равнището на “постсуперсила”./4/ След 1979г. Русия е въвлечена в три големи войни с мюсюлманските си съседи на юг: Афганистанската война от 1979-1989г.; войната в Таджикистан /1992г./ и в Чечня /от 1994г. нататък/. Тези обстоятелства принуждават Москва, при все че е първостепенна ядрена сила, да направи цялостна преоценка на външната си политика, така че да не допусне налагането на чужд контрол над каспийските нефт и газ, което би довело не само до икономически последици, но и до изтласкването на Русия като политически фактор в Каспийския регион, Средиземноморието и Евразия. Доколкото Русия не разполага с потенциал да балансира интересите си на Балканите и в Европа въобще от една страна и в Азия – от друга, цялото внимание на руските управляващи кръгове се насочва към Каспийския регион и Средна Азия, докато “европейската политика” определено отива на заден план. Същевременно именно контролът над Балканите дава възможност за контрол над трасетата за транспортирането на каспийските нефт и газ. Особеното разположение на Балканите на кръстопътя между три континента /Европа, Азия и Африка/ превръщат полуострова в зона на особени интереси относно изграждането на редица инфраструктурни обекти с трансрегионално и трансконтинентално значение. Същевременно Балканите разполагат с много ограничени собствени първични енергийни ресурси. Това прави района много силно зависим от външни източници на енергия, а от друга страна – изключително важна комуникационна зона. Същевременно на Балканите се добиват 9 от 13-те стратегически метали, които ИЗЦЯЛО се внасят от Европейския съюз/5/. Тези фактори правят контрола над Балканите един от първостепенните фактори за осъществяването на контрола над комуникациите между Европа и Азия, а от там – и за политически контрол над цяла Евразия. 
Със своето разположение между колосалните запаси от нефт и газ на Русия и Каспийско море от една страна и главните центрове на потребление на Запад от друга, Балканите и Черноморският регион като цяло се превръщат в основна транзитна зона, в която се преплитат множество интереси. Евразийската безопасност е пряко зависима от контрола над буферните зони като Балканите, Черноморския регион, Кавказ, Източното Средиземноморие, Близкия Изток и Централна Азия. Същевременно през тези райони преминават основните трасета за пренос на стратегически енергоизточници.
Понастоящем в експлоатацията на каспийските петролни находища доминират два международни консорциума – Азербайджанският и Каспийският. Първият е създаден през 1993г. В него участват Азербайджанската държавна петролна компания, Бритиш петролеум, норвежката “Статойл”, американската “Амоко”, Руската “Лукойл”, Тюркиш петролеум и др. През 1994г. консорциумът подписва т.нар. “контракт на века” с правителството в Баку. Договорът дава право на консорциума да експлоатира в течение на тридесет години азербайджанския участък в каспийския шелф със задължението да инвестира 8 хиляди долара./6/
В Каспийския международен консорциум за експлоатация на находищата в западноказахския район Тенгиз и други петролни полета участват три правителствени компании – на Русия /с дял 24%/, на Казахстан /19%/ и Оман /7%/ и 8 транснационални компании – американската “Шеврон” /с 15%/, руската “Лукойл” /12,5%/, Роснефтшел /7,5%/, американската “Мобил” /7,5%/, Бритишгаз /2%/, Аджип /2%/ и др./7/ Консорциумът сключва договор с правителството на Казахстан за експлоатация на тенгизките и други петролни полета за срок от 40 години. Само в строителството на петролопровода Тенгиз-Новоросийск той влага 2 милиарда долара, което е най-голямата чужда инвестиция в Русия в цялата нейна история./8/
Различните варианти на петроло-и газопроводи се редуцират до два основни: руски /северен/ и турски /южен/. Първият предвижда трасето да преминава от Баку през руското пристанище Новоросийск и от там – през Бургас-Александруполис. Според турския вариант, пътят на петроло- и газопроводите трябва да преминава от азербайджанските  петролни полета в Каспийско море през Турция и от там към основните потребители по маршрута “Баку-Джейхан”, който осигурява директен излаз на Средиземноморието.
Идеята на Гейдар Алиев, без да се игнорира трафика през Новоросийск, в бъдеще главното трасе да преминава през Турция, намира израз в Съвместната декларация на срещата в Истанбул на външните министри на Турция, Грузия, Азербайджан, Казахстан и Туркменистан /март 1998г.//9/ Тя ясно визира стремежа на отцепилите се от бившия СССР държави да укрепват суверенитета си, извоювайки икономическа самостоятелност от Москва. Същевременно в нея прозира и стремежът на Турция да се наложи като лидер в постсъветското пространство в Югозападна Азия.
В стремежа си да утвърдят самостоятелността си  спрямо Русия, новите суверенни държави от Кавказко-Централноазиатския регион поддържат все по-интензивни връзки със своите южни съседи – Иран и Турция, които имат ключово геополитическо положение. Превръщането на Турция в притегателен център за независимите държави, появили се в постсъветското пространство, играе важна роля в контрирането на амбициите на Техеран в Централна Азия. Турция се превръща в основен конкурент на Русия в борбата за господство на пазарите в бившите съветски републики в Централна Азия и Закавказието. Същевременно Турция се явява пресечна точка на комуникациите между Балканите, Черноморския регион, Кавказ, Източното Средиземноморие, Близкия изток и централна Азия, което й придава изключително геополитическо значение и я превръща в претендент за регионален лидер. Тези амбиции на Анкара отчетливо са изявени от Сюлейман Демирел през 1995г., според когото след разпада на СССР и бивша Югославия, Турция остава най-стабилната държава в “евразийския кръстопът” и същевременно е вградена в структурата на НАТО./10/ Турция се превръща в притегателен център както за новите независими държави в постсъветското пространство в Централна Азия и Закавказието, така и за мюсюлманските малцинства в съседните балкански държави. А това й предоставя възможност за експанзия в едни от най-важните насоки на евразийското пространство. По този начин Турция се превръща в изключително важен фактор за балансиране на амбициите на Иран в Централна Азия. Ето защо още през 1992г. Джордж Буш поставя особен акцент върху “глобалната роля на Турция като мост между Запада и новите независими държави на територията на бившия Съветски съюз”./11/ Основна амбиция на външната политика на Тургут Йозал става превръщането на Турция в главен експортен коридор на нефт от Азербайджан и, евентуално – Централна Азия, към Средиземно море чрез линията Баку-Джейхан. Тази възможност е дискутирана на политическо ниво между президентите Йозал и Елчибей още през 1992г. Изграждането на тази линия се превръща в сърцевина не само на турската политика в Каспийския регион, но  и в приоритет на турската външна политика изобщо. За Анкара реализирането на проекта Баку-Джейхан означава не само конкретни икономически изгоди, но и придобиване на политическа доминация над Балканите и Каспийския регион, като политическите мотиви определено играят водеща роля в случая.  При проблема за изграждането на трасета за транспортирането на газа, икономическите фактори имат първостепенно значение за Турция, която се явява най-бързорастящия пазар на газ в Европа. В последното десетилетие тя среща все по-големи затруднения в осигуряването на достатъчно газ за посрещането на увеличаващото се потребление. Турският икономически растеж се намира в изключително тясна зависимост от доставките на газ и тяхното намаляване в последните години обрича турската икономика на стагнация. Като се имат предвид все по-увеличаващите се нужди на Турция от електричество, ако в близките години тя не получи достъп до газовите находища, експертите очакват сериозна икономическа криза. Изграждането на газопроводи от Каспийско море през Турция е въпрос не толкова на политически интерес, колкото на жизнена икономическа необходимост.
Различните проекти за транспортиране на нефт и газ от Каспийския регион, вплитащи различни политически и икономически интереси, са подвластни на драматичните промени в съотношението на силите между основните играчи на световната сцена. САЩ се стремят да наложат такива трасета на нефто-и газопроводите, които да подкрепят Турция, да блокират влиянието на Иран и да предотвратят едностраното руско надмощие в региона. От друга страна едновременното участие на руски и на американски компании /както държавни, така и частни/ и в двата конкуриращи се консорциума за добив на нефт от Каспийско море, сочи за наличието на взаимни интереси, изискващи преди всичко баланс, а не конфронтация във взаимоотношенията. Пълното изтласкване на Русия от Каспийския регион не само би срещнало яростната съпротива на Москва. То би нарушило рязко баланса на силите в полза на Иран, което от своя страна би засегнало сериозно политическите и финансовите интереси на САЩ. Още повече, че Русия като “реанимиран младши партньор” на САЩ е далеч по-безопасна от Русия, доведена до ръба на конфронтацията с нейния ядрен потенциал. Същевременно привличането на Москва към “споделения световен ред” с Вашингтон би парирало нейното евентуално сближаване с европейските сили и особено с Германия.
Политиката на САЩ в Каспийския регион преследва постигането на онзи сложен баланс, при който да се парира едностранната руска хегемония, но същевременно да се реанимират руските позиции на сдържащ фактор срещу Техеран. За тази цел Вашингтон прилага политиката на “контролирания хаос”, инспирирайки /директно или индиректно/ конфликти в кавказкия регион, които ангажират интензивно Москва и дават възможност на Америка да влиза в ролята на посредник и арбитър. Не случайно през 90-те години САЩ подкрепят Турция като контрабалансиращ фактор срещу Москва в региона и съответно залагат на проекта Баку-Джейхан, а в същото време Русия е ангажирана с “ислямските пожари” в Закавказието. Развитието на конфликта в Чечня, откъдето преминава евентуалното трасе на нефтопровода от Каспийско море през Новоросийск на практика маркира основните пунктове в развитието на американо-руските отношения през 90-те години. Този конфликт не само ангажира руската армия и изтощава руските финанси, но и обезсмисля проекта Новоросийск-Бургас-Александруполис. Това засяга пряко интересите не само на Русия, но и на България и Гърция. За последните две страни реализацията на това трасе е пряко свързана с амбицията за изграждането на коридор №8 /коридорът Изток-Запад/, който минава паралелно на маршрута на прочутия античен път Via Ignatia – от метрополията на Римската империя до най-източните й провинции. Реализацията на този проект би довела да свързването на италианските и албанските пристанища на Адриатическо море /през Албания, Македония, България и Турция/ с Истанбул и Бургас на Черно море, а от там – по древния “път на коприната” /свързвал някога Европа с Индия и Китай/ – към Кавказко-Каспийския регион до Азиатско-тихоокеанското крайбрежие. Този коридор би представлявал най-краткият път между Европа и Азия. Неговото изграждане заедно с реализацията на трасето на нефтопровода Новоросийск-Бургас-Александруполис би дало на България и Гърция безспорна доминация на Балканските, а Русия би се превърнала в доминираща сила на Черноморския и Каспийския регион.
Сред проектираните транснационални коридори, които трябва да преминават през Балканите са още коридор №4 /Дрезден/ Нюрнберг-Прага-Виена-Будапеща-София-Солун/Пловдив-Истанбул/ и коридор №10 /Залцбург-Любляна-Белград-Ниш-Скопие-Солун, с клон Ниш-София-Истанбул, като последният съвпада с коридор №8/. Реализирането на тези проекти заедно с преминаването на трасетата на руски и прикаспийски нефт и газ през Балканите би дало изключителен тласък в икономическото развитие на държавите от региона и би повишило многократно тяхната геополитическа роля. Същевременно това би допринесло за превръщането на Русия във водеща сила на Евразия, което определено би нарушило баланса на силите в “новия световен ред”, доминиран от САЩ. По този начин Русия би се превърнала в твърде могъщ конкурент на американските амбиции, а евентуалното й сближаване с европейските сили би изправило Вашингтон пред непреодолимо съперничество. Сложният баланс на отношенията между Русия й САЩ налага на Америка да съдейства за запазването на руското доминиране в Каспийския регион като контрабаланс на амбициите на Иран и подкрепящите го фундаменталистки сили. Но американските интереси налагат още това руско доминиране да бъде сдържано в параметри, които да не допускат превръщането на Русия в ЕДНОЛИЧЕН хегемон на Евразия. Това означава, че за Вашингтон е недопустимо Руското лидерство в Каспийския регион да се съчетае с руско доминиране в Черноморието и на Балканите. За тази цел на САЩ е необходимо от една страна да предоставят свобода на Русия да се справи с бунта в Чечня /особено след като той е изтощил достатъчно руските финанси и е ангажирал трайно руската политика/ и от друга – да провокират верижната реакция на военни конфликти на Балканите, които биха направили амбициите на балканските държави за изграждането на транснационални и трансконтинентални комуникации преминаващи през региона нереализуеми поне в обозримо бъдеще. Движещите се на югоизток конфликти в бивша Югославия, съчетани с бомбардировките на НАТО, ескалиращият през лятото на 2001г. конфликт в Македония превръщат Балканите в изключително нестабилен и непривлекателен за външни инвестиции район. Това на практика зачертава проектираните коридори №8, 4 и 10 от картата на реализуемите в близко бъдеще проекти. По този начин се парира изграждането на най-прекия път между Европа и Азия, прекъсват се естествените евразийски комунакации, което унищожава както възможността за евентуална европейска /и особено германска/ Drang Nach Osten, така и за руска доминация над един от ключовите геополитически региони в света. Унищожаването на Балканите като периметър на европейската и руската хегемония успешно реализира американските амбиции за нов световен ред, доминиран от Вашингтон и споделен от Москва в ролята на “младши партньор”.  При все че е рано да се говори за “завръщането на руското надмощие в Кавказ”, след “оттеглянето си” от Балканите по време на югокризата и натовските бомбардировки и след спечелването на президентските избори през 2000-та година от далеч по-склонният на сътрудничество с Америка отколкото Елцин Владимир Путин, Русия постепенно постига определени успехи в борбата за потушаване на бунта на Чечня – регион, през който преминава и трасето на нефтопровода Новоросийск-Бургас-Александруполис. Драматичният разпад на СССР /1991г./, последван от тежката икономическа криза и политически хаос, обхванали Русия, налагат на Москва да възприеме политиката на негласно и все по-задълбочаващо се сътрудничество с Вашингтон, доколкото именно от САЩ идва основния дял от финансовата помощ, без която Русия би била изправена пред икономически крах. За да си развърже ръцете за действие в Кавказкия регион, Русия прави цялостна преоценка на своите интереси в останалите региони на света. В нейната постсъветска външнополитическа концепция Балканите отиват на по-заден план. Ето защо руската политика спрямо югокризата през 90-те години се ограничава в рамките на ефективните демонстрации, а когато се стигне до реални политически действия, доминират компромисите. Ярък пример за рефлексията на “споделените интереси” на САЩ и Русия в Каспийския регион върху балканската политика е решаващата роля, която има посредничеството на руския газов магнат и бивш премиер Виктор Черномирдин за капитулацията на Милошевич по време на бомбардировките над Югославия през пролетта на 1999г.
“След атентатите в САЩ от 11 септември НАТО оценява по различен начин събитията в Чечня” – е мнението на генералния секретар на Алианса Джордж Робъртсън от 22 ноември 2001г. /12/ В новия баланс на силите се включва и Турция, която през ноември 2001г. дава съгласието си пред Вашингтон да предприеме действия против базите на фундаменталистите в Босна и Чечня. /13/
Заедно с негласната подкрепа на Москва за ударите над Югославия и официалната й подкрепа за операцията срещу Афганистан, променената политика на НАТО спрямо конфликта в Чечня в последно време свидетелства за все по-ясно очертаващите се параметри на американо-руското сътрудничество, при което Каспийският регион изиграва ролята на “зона на споделените интереси”, докато на Балканите е отредена ролята на “разломна земя” , където се прекъсват естествените евразийски комуникации и се парират руските и европейските амбиции за съперничество на американското световно господство.
____________________
        1.Георгиев, Любен. “След края на студената война”, София, 1998, с.153.
        2.World Geography in the Age of Diversification- A new report from the Japan Economic Research Center, released on February 24,1992.
        3.Ibid.
        4. Лалков, Милчо- “Югославия /1918-1992/. Драматичният път на една държавна идея”, София, 1999,с. 255.
        5. Алексавдров, Евгени и колектив- “Балканите в политиката на големите държави - САЩ, ФРГ, Англия, Франция”, София, 1995, с.16.
        6. Георгиев, Л.  Ibid.
        7. Ibid.
        8. Ibid.
        9. Ibid.
        10. Ibid.
        11. Ibid.
        12. “Стандарт”, 23.XI. 2001, бр.3198, с.19.
        13.Ibid.
back
 Web-design: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 next