HOME
MAPS
ARHIVES
LINKS
CONTACT US
..
ГЛОБAЛИЗЪМ  И  РЕГИОНАЛИЗЪМ
Д-р Минчо Христов
хон.асистент
Технически университет
София
Каспийските енергоресурси 
и някои аспекти на европейската 
сигурност
.
Balkans'21 / volume 3 - 2003
Днес вниманието на световната общественост е концентрирано около конфликтния Близък Изток и особено около евентуална бъдеща военна операция на срещу Ирак. Ще бъде ли намерено оръжие за масово поразяване от инпекторите на ООН, ще има ли санкция на Съвета за сигурност на ООН, ще действат ли САЩ и някои съюзници без изрична резолюция на ООН, ще има ли разрив между някои съюзници от НАТО относно действията около Ирак? Няма ли да предизвика една евентуална война серия от непридвидими кризи в арабския и мюсюлманския свят? Възможно ли е цената на петрола трайно да надскочи 40 долара за барел и да предизвика редица кризи в страните- вносителки на петрол? Възможна ли е трайна дестабилизация на световната икономика? Кой ще спечели и кой ще загуби от това? Настоящото изследване няма претенциите да отговори на всички тези въпроси.  Отбелязани са само някои от по-важните аспекти, свързани с петролните и газови интереси и свързаните с тях региони.
 Съществува ли връзка между нестабилността на Балканите, Кавказ, Централна Азия и Близкия Изток? Какви са причините за тази нестабилност - исторически, етнически, религиозни, социални или икономически? Или може би, както твърди Самуел Хънтигтън, те са цивилизационни? Съществуват ли фактори, заинтересовани от тази нестабилност? Има ли шанс за скорошна стабилизация на тези региони или тенденциите са по-скоро в обратна посока? 
 Отговорът на тези въпроси до голяма степен зависи от стратегията на някои основни геополитически играчи към Балканите. Или което е по-важно: от интересите, които определят тази стратегия. Освен САЩ, Русия, и западноевропейските страни, в района активно участие имат Иран, някои богати петролни държави, Турция. Изключително важен фактор са основните световни нефтени и газови компании. Всички тези интереси не винаги са еднозначни и често формират сложни и противоречиви взаимовръзки от политически и икономически характер. 
 Какви са например интересите на САЩ към евразийското пространство? Според един от водещите американски геостратези Збигнев Бжежински, Евразия е "шахматна дъска", върху която продължава да се разиграва борбата за глобално превъзходство. За него основният въпрос е "ще продължи ли американското върховенство в Евразия и какви цели си поставя то?" От решаващо значение е, подчертава той, "да не се допусне зараждането на евразийски претендент, който да господства в тази част на света и по такъв начин да се превърне в съперник на Америка" (1) Бжежински визира пет основни дилеми пред американската външна политика: Каква Европа ще предпочете и подкрепи Америка; какво развитие на ситуацията в Русия е в интерес на Америка; какви са перспективите за възникването на "нови Балкани" в Централна Азия; каква роля ще бъде поощрен да поеме Китай в Далечния изток; какви нови евразийски коалиции биха застрашили американските интереси и какво трябва да се направи, за да бъдат те предотвратени.(2) Тези пет дилеми несъмнено са преплетени в обща логическа връзка. Опасността за американското "върховенство" би могла да възникне от стиковането на интересите на четирите основни евразийски компонента - Обединена Европа, Русия, Азиатско-тихоокеанския регион и разбира се богатия на ресурси регион на Централна Азия, който би могъл да осигури на евразийските играчи необходимия енергиен потенциал. Ако разбира се междувременно този регион не бъде "балканизиран" и така не бъдат провалени голяма част от амбициозните енергийни проекти. "Това как САЩ ще манипулират и ще контролират главните геостратегически играчи на евразийската шахматна дъска и как тази страна ще борави с ключовите геополитически зони там, е от решаващо значение за дълготрайността и стабилността на нейното (на САЩ, б.а) глобално провъзходство", подчертава авторът. (3) Уместен тук е въпросът дали не съществува пряка взаимна връзка между "стабилността на глобалното превъзходство на САЩ" и нестабилността на "ключовите геополитически зони" в Евразия.
 Ако използваме геополитическата терминология, Западна Европа е най-мощният и следователно най-опасен за САЩ геополитически играч на Евразия. "Може да се допусне, че на определен етап действително обединеният и могъщ Европейски съюз ще се превърне в глобален политически съперник на САЩ. Той несъмнено би станал труден икономико-технологичен конкурент, особено като се има предвид, че геополитическите му интереси в Близкия изток и на други места по света вероятно значително ще се различават от тези на Америка", признава Бжежински. (4) 
 Ако това е така, логично би било САЩ да се опитват да отслабят своя потенциален политически съперник в лицето на Европейския съюз. Това може да стане чрез създаване на конфликти в самата Европа, противопоставянето на Европейския съюз на Русия и Китай, прекъсване или затрудняване на достъпа на енергийни суровини. 
Множество конфликти пречат на разгръщането на мащабни инвестиции по добива и транспортирането на каспийски енергийни ресурси към Европа. Между тях са Азърбейджан и Армения (Нагорни Карабах), Грузия (Абхазия и Южна Осетия), Чечения, Югоизточна Турция и Северен Ирак (кюрдския проблем). Нестабилност съществува от доста време и около друг ключов енергиен район - този на Близкия Изток. Доколкото САЩ разполагат с по-близки алтернативни доставчици като Венецуела и Мексико, тази нестабилност засяга в значително по-голяма степен Европа и Югозточна Азия. Алжир, един от основните газови доставчици за Европа също е дестабилизиран през последните години от ислямския фундаментализъм. Ако допълним картината с ограниченията на ООН спрямо износа на Ирак, както и ограничителния за чуждите инвестиции закон Д'амато, който действа спрямо Либия и Иран, се създава впечатление, че достъпът на енергийни ресурси към Европа през последните години е политически и целенасочено ограничаван. 
 Балканите несъмнено са ключова геополитическа зона за Западна Европа. Те са свързващо звено между Европа, Близкия Изток и Каспийския регион. Тук минават важни транспортни магистрали и основната водна артерия свързваща Западна Европа с Черно море - Дунав. През Черно море пък преминават едни от най-кратките и евтини транпортни трасета за Каспийския регион. Трайната дестабилизация на Балканите несъмнено би поставила пред сериозни трудности европейската икономика. Първо, заради прекъсването на основни транспортни коридори, второ, заради финансовите усилия около тяхното омиротворяване и трето, заради реалната възможност от задълбочаване на балканските конфликти и тяхното разширяване. 
 Разглеждането на проблемите на Балканите и Каспийския регион през призмата на съперничеството между САЩ и Европейския съюз едва ли е достатъчно, за да бъдат обяснени тези проблеми в цялата им сложност. Има редица икономически и политически фактори, които би трябвало да бъдат взети под внимание. Един от тези фактори е Русия. Днес тя е един от основните суровинни и енергийни доставчици за Европейския съюз. По времето на Съветския съюз износът на петрол и газ от каспийските републики съставляваше значителна част от съветския износ. Това ставаше главно чрез изградената съветска енергийна мрежа и през черноморското пристанище Новоросийск. Днес бившите съветски републики се стремят да превъзмогнат руската транспортна зависимост и търсят начини за самостоятелно излизане на световните пазари. Русия прави всичко възможно за да противодейства на подобни опити. Бжежински неслучайно посочва, че "определени среди в руския политически елит се държат тъй, сякаш предпочитат ресурсите в тази област въобще да не се разработват, ако Русия няма пълен контрол над достъпа до тях". (5) С увеличаване на влиянието на руския частен капитал в добивната промишленост през последните години,това поведение се променя. Съперничеството за контрола над енергоносителите се концентрира не толкова в добивните, колкото в транзитиращите страни. 
 Борбата за транспортни коридори често придобива ожесточен характер, където всички средства са позволени. Кавказ има особено важно значение поради ролята си на мост от Каспийско до Черно море. Като основен аргумент в тази борба често се използва създаването на политическа нестабилност. Азърбейджан се превръща в една от изходните точки за каспийския петрол, а Грузия с черноморските си пристанища Супса и Битуми - ключова транзитна страна. Вече действа трасето Баку-Супса с капацитет 100 000 барела дневно (разширяемо до 600 000 барела), което е първият сериозен пробив на руския монопол. Въпреки слабата си икономическа целесъобразност, теоретически алтернативен и следователно нежелан за Русия, е проектът Баку-Джейхан. Руските интереси са концентрирани в развитието на традиционното т.н. северозападно трасе (Баку - Новоросийск) То преминаваше през Чечения, но днес има изграден заобикалящ релсов път през Дагестан. Намеренията са да бъде изградено ново трасе, което да заобикаля Чечения. През Дагестан трябва да премине и трасето Тенгиз (Казахстан) - Новоросийск. Това е един от особено крупните каспийски проекти с капацитет 1 340 000 барела на ден и дължина около 1700 км, който трябва да бъде завършен през 2001 г. Всъщност Дагестан придобива ключово значение за руските интереси и това обяснява решителният отпор на руските власти срещу навлизането на чеченски командири в Дагестан и последвалите военни операции в Чечения през 2001 и 2002 година. 
 Кавказките конфликти обаче показват и друга закономерност за региона - как петролът при определени условия се превръща в дестабилизиращ политически фактор. Особено важни тук са интересите на арабските държави от Персийския Залив, Иран и Турция. Всички те са заинтересувани от това да бъдат затруднени северните каспийски проекти. Иран и Турция - защото през тяхна територия може да преминат алтернативните на Русия трасета, докато държавите от Залива имат интерес от провала на всички каспийски проекти и така да запазят завоювания вече пазарен периметър. През Иран може да премине всъщност най-евтиното трасе, свързващо каспийския петрол с терминалите на Персийския залив. Оттук може да премине и един от ключовите газови проекти, свързващи Туркменистан и Турция със Западна Европа, който да преодолее руския газов монопол. 
 Помощта за чеченските бунтовници (финансова, военна и политическа) обикновено е обяснявана с "ислямската солидарност" и "цивилизационната принадлежност". Подобен беше случаят в Босна, Косово, Албания, Алжир. Фундаментализмът се активизира и в България, където все повече младежи ежегодно заминават за обучение във водещи ислямистки центрове. Обучение, което почти винаги включва специфични умения като боравене с оръжие и експлозиви. На всички тези места, свързани по един или друг начин с каспийските трасета се откроява активното присъствие на Иран, Обединените Арабски Емирства, Саудитска Арабия. Присъства и ръководеният от Осама Бин Ладен "Световен ислямски фронт". Ислямската солидарност вероятно наистина съществува, но изглежда определящи тук са главно икономическите и геополитически фактори. Чеченските бунтовници например, получаваха голяма част от помощта през Грузия, една неислямска държава, конкурираща се с Русия за петролните коридори. 
 От по-важните "северни" трасета може да се спомене и Атирау (Казахстан) - Самара (Русия) с капацитет 300 000 барела дневно (действащо). В строеж е трасето Одеса - Броди, което пресича Украйна и може да бъде свързано с Гданск (Полша) и нефтопровода "Дружба" към Западна Европа. Внимание заслужава също проектът Баку-Нека (Иран) и допълнителната връзка с техеранското предградие Рей. Срещу доставените около 300 000 барела каспийски петрол дневно, Иран ще изнася същото количество от своите залежи в Персийския Залив.
 Желанието на руския енергиен комплекс да остане решаващ фактор в транзита на каспийския нефт и газ, е напълно разбираемо. Това означава значителни транзитни доходи, но също и стратегически контрол от страна на Русия към бившите съветски републики и бъдещи конкуренти. Според някои прогнози например, износът на казахски нефт може да достигне през 2010 г. 1,5-3 милиона барела на ден и почти да се изравни с този на Русия (2,5-3 милиона б/д), а този на Азърбейджан - 1,2-1,5 млн. б/д. Ако тези прогнози се реализират, тези две страни ще се превърнат в основни конкуренти на руския петролен износ. (6) Би ли позволила обаче Русия съществуването на независими конкуренти, застрашаващи основните приходи в руския бюджет? В този смисъл Вагит Алекперов, президент на “Лукойл” например ясно заявява: "Ние бихме искали да се уверим, че интересите на Русия ще бъдат напълно съблюдавани от всички заинтересовани страни при определяне на маршрутите за транспортиране на нефт и газ от Закавказието и Централна Азия. У нас се създава впечатление, че често икономиката се принася в жертва на превратно разбрани политически интереси, в това число и на неевразийски държави. Русия е разтревожена от практиката на транспортно ограничаване на нейните екпортни енергоресурси". (7) Коренно противопорожно е становището на бившия министър на отбраната на САЩ Каспар Уайнбъргър, който още преди три години предупреждаваше, че "ако Москва успее (да доминира в Каспийския регион) тази победа може да бъде по-важна, отколкото за Запада разширяването на НАТО". (8) 
 Доминирането на Русия в региона обаче не е самоцел. Важен е контролът върху транспортните коридори, доколкото този контрол позволява контрол върху основните конкуренти и достъпа им до световния пазар. Показателен пример за това е политиката на Русия към Грузия и нейното отношение в грузино-абхазкия конфликт. Особено интересно е, че абхазците получават помощ както от Чечня, така и от Русия. Бившият руски премиер Примаков признава например факта, че "грузинските позиции са обстрелвани от въздуха от самолети без отличителни знаци, каквито абхазците нямаха. Не изключвам това да е било дело на престъпна група корумпирани руски военни - отделни отцепници, което разбира се не можеше да повлияе върху изхода на военните действия". (9) Въпросите, които възникват са няколко. Възможно ли е руски бойни самолети да излитат безконтролно от своите бази? Ако е така - контролира ли Русия своите бази в Грузия? Ако не ги контролира, защо още съществуват? Коя е причината руските и чеченските интереси да съвпадат спрямо Абхазия? Не е ли това общият интерес от трайното дестабилизиране на Грузия и утвърждаването на северното каспийско трасе Баку-Новоросийск, преминаващо през Чечения? И търси ли въобще Русия на този етап някакъв траен "изход от военните действия"?
 Балканите са мястото, откъдето трябва да преминат част от новите трасета, конкурентни на руските. Оттук минава и част от руския газ за югоизточна Европа и Турция. Проблемът с неплатените сметки и кражбите на газ от Украйна (откъдето днес преминава почти 90% от руския газов износ) карат руският ГАЗПРОМ да обмисля алтернативни проекти, заобикалящи Украйна и Балканите. На дневен ред е поставен проектът "Син поток" – газопровод, свързващ Русия и Турция по дъното на Черно море. Въпреки всички условности около този проект, реализацията му би дала ясна индикация за стратегическите интереси на Русия спрямо Балканите. Главният източник на природен газ в близките години ще бъдат находищата в Ямалския полуостров и шелфната зона на Баренцово и Карско море. Русия разполага с изградена вече мрежа от тръбопроводи към Западна Европа, а през 2001 г. влиза в действие газопроводът "Ямал-Европа". Затова в перспектива ползите от балканската нестабилност за Русия изглеждат значително повече от минусите. Още повече, че износът на петрол през проливите е близко до критичната си граница и Турция се опитва да обвързва политиката си спрямо Босфора с проекта Баку-Джейхан. 
 Казаното дотук обуславя вероятно истинската стратегия на Русия спрямо Балканите. Ако бъдат отложени проектите, свързващи Черно Море със Средиземноморието, като например Бургас- Вльора, Бургас-Александрупулус, Констанца-Триест и ако бъде прекъсната дунавската транспортна артерия, Русия се превръща в ключов транзитен фактор за Европа. Като част от усилията на Москва да контролира износа на бившите съветски републики се вписва стратегията на Лукойл за закупуване на основните нефтени рафинерии в България и Румъния. 
 Затова въпреки многобройните подвеждащи дипломатически декларации за славянска солидарност, е напълно вероятно на Балканите Русия и САЩ да провеждат предварително договорена и в някаква степен обща политика. Политика, която несъмнено е изгодна за руския енергиен комплекс и американските стратегически интереси, но не и за мира в региона. 
 Добър пример в тази посока беше ситуацията с войната в Залива. Евгений Примаков разкрива в мемоарите си, че още през октомври 1990 Садам Хюсеин му е дал да разбере, че ще изведе войските си от Кувейт, "ако бъде запазен престижът му". Той обаче пропуска да отбележи защо се провалят миротворческите му усилия, има ли той някаква заслуга за това и има ли нещо общо това с интересите на руския енергиен комплекс и руските олигарси. Все пак бившият руски премиер признава, че "в съветското ръководство се създаде ситуация, при която едната му част се стараеше да предотврати войната, а другата застана на противоположна позиция". (10) Възниква спонтанният въпрос случайно ли Примаков беше натоварен с "миротворческа мисия" непосредствено преди войната в Косово? Случайно ли в тези "миротворческите" усилия участва и непосредствено свързаният с енергийните руски интереси бивш шеф на Газпром и екс-премиер Виктор Черномидрин?
 Европейските интереси спрямо Каспийския регион са също сложни и разнопосочни. На теория обединена Европа е заинтересована от достъпа на повече и по-евтин каспийски нефт и газ. Силно заинтересувани от стопирането на каспийските доставки обаче могат да бъдат производителите от Северно море, както и някои средиземноморски държави, които се опитват да се превърнат в транзитен център за газ и петрол от Северна Африка. Подобни интереси имат и основните петролни производители от Близкия Изток, които с право се опасяват от възможната конкуренция от страна на каспийските производители. В чисто геостратегически план от трайното влошаване на инвестиционния климат на Балканите е заинтересован и Китай. Затрудняването на европейските трасета би спомогнало за преориентиране на част от каспийските проекти на изток и по-специално към бързо развиващата се китайска икономика. Особено място в това отношение заема проектът Актюбинск (Казахстан) - Синциан (Китай) с капацитет 400 000-800 000 барела на ден и дължина около 3300 км. Този проект е конкурентен на руския проект Томск - Пекин, с капацитет 400 000-600 000 и дължина около 2400 км. 
 Обемът на ресурсите в Каспийския регион е все още изключително спорна величина. Според различните източници тя варира между между 40 и 200 милиарда барела нефт и около 24 милиарда куб. м. природен газ. (11) Тези величини все още са относителни, доколкото са резултат от силна политизация и геологичното проучване на региона е в един сравнително начален стадий. Това се отнася особено за шелфната зона, Иран и Туркменистан, където проучвателните работи са в един начален етап. По всичко личи обаче, че реалната цифра ще е близка до горната граница. Само находището в Кашаган (Казахстан) по предварителни данни има около 20 млрд. барела нефт. Излизането на каспийските залежи на европейския пазар би се отразило на конюктурата на световния енергиен пазар и на нетните печалби на основните пазарни играчи. То би спомогнало за диверсифицирането на доставките за европейския пазар, нещо, което е официален приоритет за европейската енергийна политика. 
 Някои изследователи поставят въпроса дали и доколко въобще е нужна разработката на тези залежи в близко бъдеще. Ще намерят ли тези ресурси своя потребител? Няма ли появяването им на световния пазар да предизвика срив на международните цени и оттам огромни загуби за петролните компании и държавите-производителки? Отчитайки потенциалните добивни възможности на страните от Близкия изток и особено на Ирак, доколко в непосредствено бъдеще каспийският регион би могъл да стане конкурентносопособен? По редица оценки неизползваните добивни мощности на страните от Близкия изток съставят над 500 милиона тона нефт годишно. Само складовите запаси на Ирак превишават 120 милиона тона. (12) 
 Съществува реалната опасност заради неразвитата инфраструктура и липсата на технически средства много от сключените вече контракти да не бъдат реализирани в срок. Допълнителна несигурност внасят конфликтните райони през и около които би трябвало да преминат каспийските тръбопроводи (Нагорни Карабах, Чечения, Грузия - Абхазия и Южна Осетия, Югозападна Турция, Афганистан и разбира се Балканите.) В Иран, през който може да премине едно от най-изгодните петролни трасета, все още действат ограниченията на закона Д'амато. Дори Азърбейджан, един от най-верните политически съюзници на САЩ, с резолюция 907 (Freedom Support Act) от 1992 на американския Конгрес, бе лишен от американска помощ, докато откровено подкрепяната от Русия Армения се превърна в страната получаваща най-голямата американска помощ на човек от населението. Съществуването на влиятелно арменско лоби едва ли обяснява изцяло този парадокс. Отново сме изправени пред логичния въпрос доколко могат да бъдат обяснени проблемите около петролните трасета с някакви религиозни, етнопсихологически или исторически фактори и доколко те са резултат от съзнателни въздействия от страна на противоречиви геополитически и икономически фактори и интереси? Интереси, които взимат често най-неочаквани и странни конфигурации. 
 Горните въпроси успешно биха могли да бъдат отнесени и към Балканите. Според Самуел Хънтигтън "в югославските конфликти Русия оказваше дипломатическа подкрепа на сърбите, докато Саудитска Арабия, Турция, Иран и Либия доставяха средства и оръжие на бошняците не по идеологически причини, нито заради политика от позиция на силата или от икономически интерес, а поради родство в културата". (13) Тезата заслужава внимание в два аспекта. Руската дипломатическа подкрепа както в Босна, така и в Косово често създаваше измамни илюзии за това, че Русия няма да изостави православния сръбски народ и в този смисъл тя често спомагаше за затвърдяване на сръбските позиции и в крайна сметка за изостряне на самия конфликт. Колкото до помощта на Саудитска Арабия, Турция, Иран и Либия, освен родството в културата, всички тези страни имат икономически интереси за износ на петрол към Западна Европа, при това не през Балканите. Има и един трети аспект и това е сътрудничеството на САЩ с непримиримите му идеологически врагове Либия и Иран, за въоръжаването на босненските мюсюлмани. 
 Сигурно неслучайно бившият шеф на ООН Бутрос Гали отбелязва, че само тогава, когато ООН е действала без участието на Вашингтон (като Мозамбик например) операциите са били успешни. Какво обаче означава "успешна операция"? Ако критерий за успешна операция е установяването на траен мир, то Бутрос Гали е прав. Често обаче подобни операции не преследват такива цели. Много пъти те имат за цел създаването и "регулирането" на конфликти. Хенри Кисинджър например казва, че обича да пристъпва към регулирането на конфликти, когато те са в "горещо състояние". В своите мемоари бившият премиер и шеф на външното разузнаване на Русия Евгений Примаков си спомня интересно признание на египетския президент Ануар Ел Садат през 1975 за тайните му дипломатически контакти с Кисинджър. "Г-н Президент, ако съветското оръжие победи американското, Пентагонът никога няма да ви прости и нашата "игра" с вас ще приключи", предупреждава го тогава Кисинджър. (14) 
 След "горещото състояние" обикновено идва т.н. "мирен процес". Това е едно особено състояние на политическа нестабилност, което може да продължи десетилетия и което при нужда винаги може да се реактивира от неговите създатели. Примери в това отношение са т.н. Близкоизточен мирен процес, Кипър, Северна Ирландия, Ирак, Босна и разбира се Косово. Общото за тях е активното участие на американската (на места и руската, б.а.) дипломация, както и това, че се развиват в ключови за Европа зони. Ударите срещу Югославия ясно показаха, че основната им цел не беше Милошевич, а разрушаването на основни инфраструктурни съоръжения в югоизточната част на Европа и блокирането на основната водна артерия - Дунав. Кисинджър признава, че в Рамбуйе "не е имало преговори, както често се твърди, а само ултиматум". (15) Същественото в случая е, че условията на този ултиматум бяха неизпълними. Старателно премълчаваният анекс "Б" предвиждаше фактическа безусловна окупация от страна на НАТО не само на Косово, а на цяла Югославия. Затова в Рамбуйе е търсено всичко друго, но не и мир. 
 Всъщност около поведението на американската администрация спрямо Югославия има много странни моменти, които често са обяснявани като "грешки". Такава "грешка" беше подкрепата на държавния секретар Бейкър за интегритета на Югославия през 1992, което подтикна Милошевич да започне юговойната. "Грешка" бяха и предварителните изявления на Клинтън за това, че САЩ няма да участват при никакви обстоятелства в сухопътни бойни действия в Косово. Ако Милошевич е основен виновник за кризата, защо НАТО не порази всички негови резиденции още с първите удари? Защо не бяха блокирани личните му сметки в чужбина? Така и не станаха ясни причините за ударите срещу Черна Гора, унгарското и българското малцинство и какво общо имат те със сръбския национализъм. Не стана ясно защо САЩ обявиха публично, че ще помагат финансово на сръбската опозиция, нещо, което несъмнено доведе до силно отрицателен ефект за последната.
 Ако целта е била създаване на трудности за Европейския съюз и възникването на една "сива" и проблематична балканска зона, която да създава задълго проблеми на Западна Европа, тя е вече постигната. Каквото и да стане оттук насетне, сръбският и албанският национализъм поддържан от криминални, паравоенни и партизански структури ще бъдат задълго неизменна част от Косово и региона. Но това е всъщност оптимистичния вариант. Възможно е стратегията на САЩ към основния икономически конкурент Западна Европа да отива много по-далеч. Още през 1998 днешният представител на САЩ в ООН Ричард Холбрук предупреди за възможното разпадане на Македония и подялбата и от някои съседи. Той предупреди също за т.н. "ефект на доминото" и опасността от възникване на нова война на Балканите. "Война, в която могат да бъдат засегнати някои страни, включително Албания, Македония, Гърция и дори вероятно Турция и България". (16) 
 Възможно ли е наред с подобен балкански сценарий бъде дестабилизиран и Близкия Изток,  Централна Азия или дори Русия? Ако Европейският съюз бъде лишен от своите основни енергоизточници, той буквално може да бъде провален. Като икономика, а вероятно и като организация. При подобна критична ситуация американската икономика вероятно ще поеме огромната част от бягащите от Европа и Русия капитали. Може би неслучайно германският канцлер Герхард Шрьодер призова: "Европа трябва повече да действа като единна държава, ако иска да се изправи срещу американското икономическо и политическо господство" (19) Войната в Косово засега показа, че политическите и военни възможности на Европа спрямо тези на САЩ са твърде ограничени. Потвърдиха се прогнозите на Бжежински за малко вероятното възникване в обозримо бъдеще на една могъща и политически единодушна Европа. От двата му възможни сценария за Европа: "разширяваща се и обединяваща се Европа, преследваща целта за континентално единство" и "все по-атомизираща се Европа, възобновяваща старите вражди между силите", първият става все по-малко вероятен след събитията на Балканите и проблемите с Близкия Изток и Ирак. (20)
________________
1. Збигнев Бжежински, Голямата шахматна дъска; Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви, изд. Обсидиан, София, р.8 (Zbignew Brzezinski, The Grand Chessboard; American Primacy and Its Geostrategic Imperatives, Harper Collins Publishers, Inc, 1997)
2. ibid., p. 60
3. ibid., p. 221
4. ibid., p. 89
5. ibid., p. 162
6. Balkan and Black Sea Petroleum Association, Trans - Balkan Pipeline Conference, Sofia 17-19 septembre, 1997, p.8
7. Вагит Алекперов, Нефтений бизнес - ето ранше всего ответственость, сп.Международная жизнь, №3, 2000, Москва
8. International Herald Tribune, Zurich, 10-11 mai, 1997
9. Евгений Примаков, Години в голямата политика, БРИП - Европреса, София, 2000, р. 388
10. ibid., p. 287, 288
11. Нефтегазовая вертикаль, № 1, 1988, Москва, р. 54
12. Емиль Паин, директор Центра етнополитических и региональних исследваний, Москва, Международная жизнь, №4, 1999, Москва, р. 57, 58
13. Самуел Хънгтинтън, Сблъсъкът на цивилизациите и преустройството на световния ред, сп.Понеделник, № 1-2, 1999, София, р. 30 (Samuel Huntington, The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order, New York,1977)
14. Евгений Примаков, Години.., op.cit., p. 344, 345
15. сп. Социалдемокрация, № 4, 2000, София, р. 25
16. Ричард Холбрук, Труд, 15.06.1998
17. Збигнев Бжежински, Голямата.., op.cit., p. 61
18. Strobe Talbot, El Pais, 11.03.1999
19. Герхард Шрьодер, Монитор, 30.12.1999
20. Збигнев Бжежински, Голямата.., op.cit., p.90
back
 Web-design: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 next