HOME
MAPS
ARHIVES
LINKS
CONTACT US
.
БЪЛГАРИЯ  И  МАКЕДОНИЯ  –  АЛТЕРНАТИВИ  НА  ЕВРОИНТЕГРАЦИЯТА
Вяра Ганчева 
Институт по социология 
при БАН - София 
Тел./факс: (+359 2) 980-90-86
МАКЕДОНИЯ: МЕДИИ И МИТОВЕ 
Balkans'21 / volume 2 - 2003
Модерните медии са създали за всяко събитие, разказ,
образ, една симулация на траектория до безкрайност.
Бодрияр
Една от задачите на социологията е да дефетишизира модерността. Преведено на езика на медиите това означава,
че социологията трябва да отговори на предизвикателството да открие, а евентуално и да обоснове /да деконструира/
начина на функциониране на различни фетишни форми, например на скрити медийни митове и архетипи. Тук ще се
опитаме да приемем това предизвикателство, анализирайки контекста на образите на Македония в медиите. Като
емпиричен материал ще ползваме главно някои източници от българската и македонската преса, но ще се
позоваваме и на други примери, както и на някои Интернет издания. Наблюденията ни не се базират на
представително изследване. Но те са част от един важен според нас дебат. Този дебат преосмисля новата
публичност  не само в нейните рационални, но и в ирационалните и форми. В основата му е търсенето на паралогични
средства и механизми, набавящи недостигащия хоризонт за рационалността. Автори като Растко Мочник /Мочник,
2001/ и Мария Тодорова /Тодорова, 1999; Тодорова, 2000/ предлагат изключително силни анализи на този вид
механизми, позовавайки се на Алтюсер, Лакан, Барт и Фройд.
Причината да се обърнем към образите и митовете е съвсем рационална – хората са научени да контролират
рационалната информация. Образите и митовете обаче съдържат емоционални, ирационални елементи. Чрез тях
човек може да бъде манипулиран без да съзнава това: преработката на опакованата в митове информация е много
по-трудна и изисква допълнителна доза  познания и предпазливост. Тук имаме предвид, че: първо, образите, са
символични корелати на предмета, съдържащи рационална и емоционална информация; второ, те са най-важното,
което публичността ражда; и трето, няма модерна публичност без митове. Ето защо в центъра на вниманието ни ще е
производството на митове в медиите, т.е. медиамитовете, свързани с  Македония.
Митът е синкретична праформа на обществено или колективно съзнание, възпроизвеждаща ирационална структура на
света. Той се различава от идеологията, доколкото е по-дълбинен пласт на душата, по малко доктринален и по
активен. Елюл определя мита като глобален образ, начин на виждане на желаното /Михайлов,1996: 261-2/.  Клод-Леви
Строс определя целта на мита като предоставане на логичен модел за решаването на едно противоречие /Строс,
1999: 177/. Според Bruce Lincoln митовете са разкази, които се радват както на авторитет, така и на достоверност сред
аудиторията. /цит по Тодорова, 2000: 45/.
Митовете се характеризират не само със словесност, а и с определена социална среда, в която се осъществяват.
Барт например говори за "социална география на митовете" , според която  митовете се създават от по-богатите и
преминават към по бедните /Барт, 1991: 84/.
При изчерпване на възможностите на традиционните митове да обясняват света и да задават ценности възниква
вторична митология /Б. Богданов, Н. Аретов/. Един от начините за създаване /институционализиране/ и
разпространение на вторични митове, е чрез медиите, напр. чрез публицистиката. Именно масмедиатизирането на
митовете, свързани с Македония, е и предмет на настоящия анализ.
Тук предварително ще приемем за саморазбиращи се 4 изходни предпоставки, които няма да доказваме:
Първата предпоставка е, срутването на мегамита за комунизма създаде вакуум. Той бе запълнен от нови митове, а
също и възпроизведени стари митове, задаващи нови ценности на нов метаезик.
Втората предпоставка е, че националната идентичност /българската и още повече македонската/ се нуждае от
национална митология и следователно я изгражда по определени начини /Аретов, 2000а/.
Третата предпоставка е, че митът /митовете/ за Македония е неразделна част от митологията /а и от самоописанието-
автомитологията/ за Балканите като "склад за негативни характеристики" /М. Тодорова/. Това е митологията за
балканизацията, наложена от "проектираните фрустации на Запада" върху нашия регион и има смисъл на
"антицивилизация , alter ego, тъмна страна" на Eвропа /Тодорова, 2000:34/.
Четвъртата предпоставка е, че българските и македонските медии, от които ще ползваме примери, възпроизвеждат
не само национални, но и чужди  митове. С други думи - тук приемаме действието на т.нар. "културен империализъм"
/Едуард Саид/, на т.нар. "империализъм /колониализъм/ на въображението" и споделяме схващането за т.нар.
"хегемонистка идеология". Наличието и е знак за нови форми на зависимост и неравенство /Мочник, 2001: 9/.
Целта на настоящия анализ е чрез рефлексията върху митовете за Македония да се извади на показ по-общия
кристализирал европейски стереотип за Балканите и балканизацията. Този по общ мит за Балканите като "символичен
регион" не само е пренесен върху другите автомитове и самоописания на Балканите, но и е довел, както отбелязва
М. Тодорова, до "парализа" балканските интелектуалци /Тодорова, 2000: 48/. Осъзнаването и би могло да има
психотерапевтично въздействие и да допринесе за катарзиса, необходим за  освобождаването от властта на мита.
Тезата, която ще се опитаме да докажем /чрез образите – медиамитове – на Македония в българската, македонската
и световната преса/ е, че медиите не само съдържат, но и поддържат скрити контексти на събитията. В основата им
са съществуващи или новосъздадени митологеми, изграждащи "вторична национална идеология".
Основанията ни за тази теза са две съображения, аргументирани съответно от Фуко /1984/ и Бодрияр /1972/.
Първото е, че медиите са инструментална модалност на властта,  упражнявана чрез образи /визуализации и
писменото слово /Фуко, 1992 а: 78/. Второто, че медиите са "осъществители на идеология", налагащи модели на
интерпретация върху всяко събитие. Бодриар ги нарича "marketing and merchandizing" -търговия и пласмент- на
господстващата идеология" /Бодриар, 1996:185/. Той отива и по-далече като защитава схващането, че медиите
осигуряват статус на действителност на дискурса на господстващата класа. По този начин любопитният факт става
част от митологична интерпретация, част  от гъста мрежа от модели на означаване, която обхваща всяко събитие.
Масмедиатизирането следователно е процес на налагане на модели /Бодриар, 1996: 193/.
Дали и как големият посредник във властовите дискурси е моделът, а не медията сама по себе си? Чии модел
посредничи при интерпретацията на събитията от Македония? Това са само част от въпросите, които провокират към
преоткриване на "кодовете на прочит", свързани с Македония.
И все пак - защо изборът ни падна върху Македония?
На 15 февруари 2002г. се навърши точно една година от събитията в Танушевци. Там започнаха военните действия,
които прераснаха в осеммесечна гражданска война в Македония. Тази война отключи потиснати стереотипи и извади
наяве скрити архетипи относно Македония. Темата не само масирано и болезнено "влезе" в българските, в
македонските и в световните медии, но и остро бе проблематизирана, поляризирана и политизирана - стана част от
властовия дискурс. Последното ни дава основание да я разглеждаме като релевантна за доказване на тезата, че
медиите не само съдържат, но и поддържат скрити контексти на събитията.
Какъв беше "скритият контекст", общият фон, провокирал митологизирането на образа на Македония?
Отговорът на този въпрос налага припомнянето, че митът според Барт е "открадната и възвърната реч", "невинна
реч", превръщаща историята в природа. Митът освен това е деполитизирана реч, метаезик, като основното
отношение, което свързва мита със смисъла, според Барт, е отношението на деформация / Барт, 1991: 56-66/.

Първа деформация.
Балканите като контекст: обърнатият мит за Европа

В края на двадесети век напрежението на Балканите започна с разпада на бивша Югославия. Кървави конфликти,
свързани с обособяване на самостоятелни национални държави, умиране и раждане на държави, увеличаваща се
индивидуална и колективна несигурност. "Балканизация", "барутен погреб на Европа", "буре с барут" - все негативни
образи за Балканите като цяло. Хърватска, Босна, Косово...Докато не дойде редът на Македония.
Конфликтът в Македония - последната брънка от веригата военни конфликти в региона - дойде, за да напомни, че
открай време великите сили решават проблемите помежду си тук, на Балканите. Още Чърчил определя Балканите
като "мекото подкоремие на Европа". Днес борбата за геополитическо надмощие, европейската част от т.нар.
"сблъсък на цивилизациите" /Хънтингтън/, също е пренесена в региона - не само физически, но и символно - като
"скрита програма", като филтриращ обществено валидните очевидности контекст. А контекстът, според Мочник, играе
ролята на паралогично средство, осигуряващо хоризонт на една специфична рационалност. Така контекстът
“Балкани”, според него, означава “неспособност да се схванеш в категории, различни от гледната точка на
господстващия друг”. /Мочник 2001:52/.
Бжежински дефинира  Балканите като "приз в борбата за геополитическо превъзходство".  Това донякъде обяснява
защо господстващият геополитически контекст представя Европа и Балканите като два противоположни кода на
поведение: първият като "сътрудничество” в “Европа", и вторият като "противостоене” на “Балканите" /Мочник,
2001:38/. Например Р.Мочник определя "балканският ориентализъм като държавна идеология на балканските страни"
и го обяснява с травматична схема, приписана към гледната точка на "Върховния Друг" /Лакан/ - Европа. Според
това виждане "Балканите" са митът за Европа, прочетен двукратно: първо като мит за прогреса и модернизацията и
второ - като мит за изостаналост на отделните страни от региона. "Балканите" са точката, в която правият и обратният
мит се сливат. Следствие на това сливане "Балканите" се явява като предконструкт, фон, контекст. “Ефектът на
предконструкта се основава на интервалите, през които един елемент се натрапва на изказването – все едно, че е бил
мислен преди, някъде другаде, независимо” /Пешо, цит. по Мочник, 2001:59/.
В балканския контекст доминира идеологията, наречена от Р. Мочник “балканистки ориентализъм” /Мочник
2001:41-42/. Този вид идеология функционира едновременно и като механизъм за международно господство и като
държавна идеология на балканските страни. В основата и е хоризонтално противостоене между държавите на
Балканите и вертикална подчиненост на балканските страни в международната интеграция. През тази идеология, чрез
предконструкта “Балкани” бе прочетено ставащото в Македония. Тук “естествено” се вписа митът за Македония като
жертва, мит, който ще разгледаме по-нататък.

Втора деформация:  Контекстът на медиите

Войната на образи “пренесе” войната от Македония не само в македонската,  в българската, но и в световната
преса. Взаимодействието между националните и глобалните медии доведе до преплитане и наслагване на различни
контексти на интерпретация, истинска "гражданска война на символните интерпретации" /Д. Деянов/. А, както е добре
известно, "именно идеологическата интерпретация проправя пътя за новите икономически и всякакви други форми на
зависимост" /Мочник, 2001: 9/.
Пресата се превърна в колаж от образи, а на страниците на вестниците, вкл. електронните, съсъществуваха
противоречиви митологични схеми - национални и интернационални. Така митологии от различен калибър,
произведени в разнообразни културни контексти се превърнаха в "комуникационни оръжия". Пол Вирилио обръща
внимание на милитаризацията на информацията и различава този вид оръжия от защитните /укрепления, щитове,
замъци/ и от разрушителните /гюлета снаряди, атомни бомби/ оръжия. Към оръжията на комуникация, разузнаване и
пропаганда Вирилио отнася CNN, войната на живо и т.н. /Вирилио, 1992/.
Специално внимание, когато говорим за комуникационните оръжия, заслужава доминацията на различни контексти -
не само вътрешни и външни, но и принадлежащи на посредника-медиите. Така например, при пренасянето на
войната в медиите, митологиите за Македония особено лесно бяха възпроизведени в пресата. Защо?  Една от
причините се крие във феномена "преса", който обобщава пресата като "най-известната институция на публичността"
/Хабермас/. Другата можем да търсим в "общите места"  между медиите и митовете, които "проработиха" в случая с
Македония. Кои са тези "общи места"?
Македония се превърна в медиамит по две причини, свързани с контекста, в който по принцип се отразяват
събитията в медиите. Първата е, че войната събуди мита за края на света, за апокалипсиса и съвпадна с
катастрофичната визия за свят, която медиите особено ценят. Втората е, че имаше възможност за противопоставяне
на “сегашен ужасен” на “прекрасен нетукашен” свят.
1.Катастрофичната визия за свят
Медиите възприемат  и експлоатират катастрофичната визия за свят. Поради това най-оборотната медийна стока е
насилието. Катастрофичната визия може да бъде разбрана чрез митове, защото "какво е митичния дискурс, ако не
трансформация, представяща абруптна /рязка-бел моя В.Г/ промяна" /Богданов, 2001:98/. Нещо повече - още от
древността голяма част от митовете, спояват общността, приобщават я към определена идентичност чрез кърваво
събитие.
Погрешно е да се мисли обаче, че митът действа само в архаичното общество. В съвременното общество той
най-добре функционира в "ние- ситуация", при която произшествието осигурява групова идентичност. В примера с
Македония именно войната е катастрофичното събитие, възпроизвеждането на което в националните и глобалните
медии осигури групови идентичности.
2. Противопоставянето на прекрасния нетукашен на ужасния тукашен свят.
Разновидност на катастрофичната визия за свят е противопоставянето на “прекрасния нетукашен” на “ужасния
тукашен” свят. Митът може да противопостави на действителността романтиката на историята, прекрасния нетукашен
свят. "Крайната проява  на митологичния тип традиция е идеята за пълна липса на промяна -- настоящето съвпада с
някакво минало" /Богданов, 2001: 23/ Например, съвпадението на настоящето и миналото "в най романтичната му
част" е в основата на митологизирането на Македония. Обяснението на този феномен е,че публичните медии се
занимават с актуалността, но винаги в някакъв контекст. В този смисъл митологичният разказ като съвпадане на
настоящия статус на някаква общност с този от важното минало, дава възможност за контрастни сравнения.
Македония преди и сега, България - преди и сега. Какви са образите на Македония и България в националната
преса на всяка от двете страни? Това са образите на две страни, идентични в разочарованието си от миналото, но
още по-разочаровани от настоящето и несигурни в бъдещето.
На фона на “ужасния тукашен свят” в България и Македония - корупция, престъпност, бедност, безработица, в двете
страни, се добавят  етническите напрежения в Македония. Например, едно проучване на Галъп от  2001г., проведено
в Македония, показва, че междуетническите отношения са едва на шесто място като проблем в Македония. Преди
тях по-големи проблеми са корупцията, безработицата, бедността, престъпността /вж. напр. "Корупцията трови живота
в Македония", в. "Стандарт", 4 декември 2001 и "Мизерията тласна Македония към конфликта", в. Стандарт, 22 май
2001/. Близостта на проблемите, а и близостта в  световъзприятията на българите и македонците относно социалните,
икономическите и етническите конфликти в двете страни насочва вниманието към наличието на общ “институционален
хардуер” и “ментален софтуер”. Вероятно това е общата база, на основата на която се строят не само общите
представи за съседа, но и взаимните филии и фобии.
Заедно с рамката, контекстуално свързана с особеностите на медиите като публични институции, върху събитията,
свързани с Македония, бе наложена и пространствено-времева рамка. По тази причина по-долу ще разгледаме
триединството на време, място и действие. То изгражда контекста, в който бе отразена войната в Македония като
събитие.

Трета деформация
Контекстът на триединството: време, място, действие.

В случая с митологизацията, свързана с Македония, откриваме три пред-поставяния. Те са очертани от символни
стратегии, очертаващи три деформирани смисъла. В основата им са три отношения /пакети от отношения/: 1. времето
- отношението история-съвременност, които свързват България и Македония; 2. мястото - отношението
близост-отдалеченост, т.е. отношенията на съседство и 3. действието - отношението към събитията, които се случиха.
Трите деформации в елементите от триединството "време, място и действие", ни дават основание да говорим за мит.
Какви са основанията, свързани с всяка деформация поотделно?
1. Деформация на времето: отношението съвременност-минало.
Фразата за Македония като "най- романтичната част от българската история" на президента Стоянов стана не просто
повод за политически скандал, но и ключова фраза в българското публично пространство. Тя е показателна за модела
чрез който се възприема Македония не само от политиците, но и от българските граждани. Тази ключова фраза
съдържа архетипа на българската национална идеология, според който се моделира отношението към нашата
съседка. Тази фраза можем да определим като есенция на нагласата спрямо Македония, като "вторичен мит" спрямо
Македония. Тази фраза не просто припомня историята. Тя изразява претенция за коригиране на историята и служи на
политическия дискурс.
“Отъждествяването на съвременост и история” е невинна подмяна, която пренася един стар исторически контекст
върху нови факти. Деформацията идва от обстоятелството, че новата, съвременната държава Македония не е и не
може да бъде част от българската история. Протестите в Македония бяха предизвикани именно заради опитите за
преструктуриране чрез "обратно присвояване на миналото" /Бурдийо/.
Достатъчно е да припомним каква жлъч предизвика загрижеността, изразена във в. “Труд”, относно разрушената от
албанските терористи църква "Св Атанасий" в манастирския комплекс край Лешек. Незабавната реакция на в. "Нова
Македония" по този повод бе обвинението към българския автор и редакцията в арогантност, в опит за "присвояване
на един от най-значителните църковни паметници", в "националшовинизъм" и в "ортодоксален духовен тероризъм". В
рубриката си "Осило" ежедневникът "Нова Македония" /23.08.2001/ написа:

"Докато всяко живо същество на земното кълбо с македонски корени и със също такова национално чувство е в дълбок шок поради този варварски акт, нашите "мили" съседи не забравиха и в този момент да подсетят
света, че това македонско духовно светилище принадлежало на тяхното духовно наследство". /в. “Нова
Македония”, цит. по mediapool.bg, "Нова Македония уличи София и Атина в ортодоксален духовен тероризъм",  23.08.2001/.
Горното е само един от многобройните примери, илюстриращ как опитите в българската преса за събуждане на
ретроспективни тенденции от миналото и интерпретацията на актуални събития се сблъскват с незабавната гневна
реакция на македонските ни съседи.
2.Деформация на мястото: отношението вътре-вън.
Според Фуко в "този естествен контейнер, какъвто е светът, съседството не е външно отношение между нещата, а
знак за някакво макар и понякога неясно родство" /Фуко, 1992Б: 57/. Когато говорим за България и Македония
родството, поне в България, се смята за пределно очевидно. Именно тази самоочевидност на прекалено голямата
близост, достигаща до вътрешност /Македония като част от България/ и на родството, вкл семейните връзки,
достигащо до еднородовост /"македонските корени" на много българи/,  Фуко характеризира като идентификация на
Другия чрез отричане, игнориране и  трансформиране в себе си /пак там: 86/.   Българският атавистичен рефлекс
схваща Македония като неотделима част от българската национална идентичност, затова и разбирането за
Македония като за липсваща, отнета част на България, е в основата на мита "Македония". "Елиминиране чрез
включване" - това е скритият контекст за разбирането на Македония като най-романтичната част от цялото:
българската история и територия.
"От гледна точка на българите - пише като страничен наблюдател един германски журналист, - днешна
Македония представлява част от собствената им територия..." /цит по mediapool.bg, "Отношенията Скопие-
София показват недоверие от прекалената близост" 3.04.2001/.
Всяка загриженост  на България за албано-македонския конфликт, предизвиква язвителни коментари в македонските
медии именно следствие на висококонтекстуалното общуване между двете съседски страни, съдържащо скрити
контексти. Това обяснява и яростната съпротива срещу "уникалните изблици на добросъседство на българската
страна", както в. "Нова Македония" иронично ги характеризира.
Пример е обръщението на Петър Стоянов, в което той предложи на Скопие /март 2001/ военна помощ. Македония
реагира на предложението така, като че ли същинската заплаха идва не от албанските четници, а от България.
Подобна реакция може да се обясни само като се предложи и предположи висококонтекстуално обяснение. В
неговата основа може да е събуденият литературен мит, според който на Балканите е често явление превръщането
на един войн и защитник във владетел на балкански трон /Аретов, 2000/. В този смисъл всяка претенция за  ролята на
Освободител се интерпретира като агресивна и завоевателна.
3. Деформация на действието - войната като анти-действие, като античовешко действие.
Разрушаването на един мит може да бъде по-страшно от срутването на мостове и сгради. Показателно е как
войната в Македония събуди "бесовете", спящите в сънищата чудовища и приспа разума. Защо? Първо, защото
всяка “дестабилизираща информация”, особено тази за война, говори за неуправляемост на ситуацията. Тя
активизира страха, а това извежда потребителя на информацията от рационалното състояние и го потиква към емоции.
“Дестабилизиращата информация” е основно оръжие в информационните войни. Второ, защото войната в Македония
не емоционално ниво у нас беше приета като война не само срещу македонската, но и срещу българската
национална идентичност. По условие войната е анти-човешка, подлагаща на унищожение не просто индивида, а
общността. Войната в Македония обаче доведе до ремитологизация на национални и националистически балкански
митове. Тя например реактивира идентификацията с онези национални идеали, които включват Македония като част от
чужди национални ареали. Общността на македонците в този ретроактивиран идеал е подразбиращата се за
българите, гърците, сърбите и т.н. част от националната етнообщност. Следователно войната в Македония бе
интерпретирана в рамките на този идеал като проекция на война в собствения дом. “Интернализацията на агресията” в
Македония, като агресия срещу "българското", “гръцкото”, “сръбското” е скритият контекст, свързан с деформацията
на действието. Приписването на вътрешност на външния контекст и приспиването на разликата в териториалните
граници е именно подмяната, легитимираща още едно пренаписване. Пренаписването на разказа за войната в
категориите на митичното мислене, подразбира Македония като обърнат мит –например - за България и пред-поставя
антидействието срещу Македония като антибългарско действие. В този смисъл трябва да припомним, че роля
изиграха слуховете, че България ще бъде въвлечена в гражданската война. Този слух бе разпространен и в другите,
съседни на Македония страни.
По тази причина физическото насилие в Македония стана условие за ръст на символното насилие, увеличаването на
производството на митология не само в Бъйлгария и Македония, но и в други съседни и несъседни страни. Както
отбелязва Мануел Кастелс, символното насилие бележи ръст, когато обществата се опитват да ограничат физическото
насилие. Кастелс определя символното насилие като функция на властта, способност на определен символичен код
да изтрива автоматично от индивидуалното съзнание всеки различен от него код. В практиката на властта чрез образи
се управлява/манипулира информацията /цит по Маринов, Р., 2000:18/.
В случая с Македония чрез образа и на жертва, респ. с формирането на мита за виктимизацията на Македония, се
събужда резонанс в колективните представи на македонската и немакедонските общности. В българските представи,
например, Македония заема двойно травматично  място: първо, на нереализиран национален идеал и второ, на
жертва в един инспириран отвън военен конфликт. Това може да се отнесе и към гръцките представи и т.н.

Реторически фигури - белези на контекстуализация

На деформациите, разгледани по-горе, съответстват няколко реторически фигури, респ. митологеми за Македония. Те
отразяват идеологическата трансформация, на която е подложен образът на Македония, и по такъв начин играят
ролята на белези на контекстуализация /Менгьоно, 2000: 41/. Нека припомним - според Барт идеологията "не престава
да закрива неспирното създаване на свят", "да го сковава в обект на безкрайно притежание" и "да го балсамира".
Барт сравнява идеологията със сепията, която изхвърля мастило, за да се защити /Барт, 1991: 89/.
Реторически фигури по отношение на Македония, които сякаш спират движението на света, митологизирайки го, са
"лишаването от история", "лишаването от география", "лишаването от име" и "лишаването от език". Въпросните
реторически фигури имат функцията на знаци, които позволяват да се определи контекста на дискурса, т.е. тук ги
разглеждаме като белези на контекстуализацията /Менгьоно, 2000: 12/.
Войната - най-вече символната, но не само тя - преразгледа и подложи на съмнение историята и географията на
Македония. Така  характерни за  митологичното мислене форми се проявиха като реторически фигури, изграждащи
образа на Македония в немакедонската преса.
1. "Лишаването от история".
Лишаването от история е механизмът, чрез който се осъществява разгледаната по-горе деформация на времето и
отъждествяването на история и съвременност. "Митът - казва Барт- лишава напълно обекта за който говори от
История. В него историята изчезва, тя е един вид идеална прислужница /Барт, 1991: 85/. В мита за Македония
наблюдаваме  именно вълшебното изчезване на историята, за което говори Барт. Архетипът за изчезването на
историята, под формата на нейно "вечното завръщане" прозира например зад изказването на Петър Стоянов за
"най-романтичната част..", зад защитата на манастира "Св Атанасий", зад  патерналистичната политика на почти
всички съседни на Македония страни, при която миналото легитимира, дава свещена основа на настоящето.
Един германски журналист, Р.Фезер, определя патернализма на българите спрямо македонците по следния начин на
страниците на в.”Франкфуртер алгемайне цайтунг”:

“Българите все пак се отнасят към македонците с онова приятелско снизхождение, с което възрастните
наблюдават първите самостоятелни стъпки на младите хора, а македонците реагират често пъти като
вироглави пубертети /цит по mediapool.bg: Отношенията Скопие- София показват недоверие от прекалената
близост 3.04.2001/.
При по-внимателно вглеждане зад подобен патернализъм при изграждането на образа на Македония може да се
открие архетипа на беззащитната девойка, обект на различни домогвания. Кръвният коктейл, от който са образувани
балканските народи, вкл. Македония и България, е причина историята тук на Балканите винаги да се прочита
"висококонтекстуално", като "суров материал за национализма, етноцентризма или фундаменталната идеология".
Хобсбаум, авторът на това сравнение, например подчертава, че на Балканите историята е като мак, т.е. като суров
материал за хероина /Хобсбаум, 1994: 8-9/. Ето само един цитат от българския в. “Нова Зора”, подчертаващ подобно
виждане:
"Нищо, което е било свързано с Македония не е оставало без последствия за България!" "След 10 години на
войни и омиротворяване Балканите отново са на ръба на пропастта", в. “Нова зора”, 10 07.2001,
2. Лишаването от география
Лишаването от география е друг митологически механизъм. Чрез него говорят геополитическите митове за Центъра.
Тук се налага да уточним, че в отношението България - Македония се наблюдава парадокс:  две страни от
периферията /дали авторът не е жертва на колонизиращия-автоколонизиращ мит за Европа като Център?/ на Европа
се борят за Центъра. "На Балканите - пише Р. Мочник - ключов въпрос е къде минава границата на Европа- по
южноизточната или по северната граница на всяка отделно взета страна". В този смисъл можем да говорим не за
единичен, а за двоен пример за деформация на мястото: първо,  доколкото и двете страни са периферия  те не  могат
да са Център спрямо Европа, и второ, всяка от страните схваща себе си като Център, а съседната като периферия.
Примери за митологизирането на центъра като белег на контекста на общуването между двете държави са
"българският мит": претенцията на София за център на Македония, както и обърнатият, "македонски мит" - за центъра
на България в Скопие. През 2001г пример за обърнатия мит е скандалът, раздухан от медиите на двете страни заради
ново евентуално делене на Балканите и създаване на етнически чисти държави.
Поводът е статия във в “Нова Македония”, в която е поместена и карта. На нея Пиринският край в България е
отбелязан като "територия, която би принадлежала на Македония” /цит по mediapool.bg, "Нова Македония си взе
Пиринска Македония" 31.05 2001/. Тази статия и публикуваната карта станаха основа на истинска война на
интерпретациите /вкл. “картографски войни”/ между българската и македонската преса. Нейна символична жертва
стана уволненият главен редактор на македонския ежедневник. /Вж: "Вестник даде Пиринска Македония на Скопие",
в.”Труд” 01.07.2001 и “Главен редактор свален заради карта”, в “Труд”, 3.06.2001/.
3. Лишаването от език
Езикът е обект на властови претенции. Пример е борбата за признаването на албанския език като официален в
Македония, но и борбата за признаването на македонския език от България. Превръщането на македонския език в
обект на конфликти и преговори е категорично доказателство за контекстуалната му природа. На България и трябваха
8 години /едва през 1999г той бе признат официално/, за да признае съществуването на македонски език. Толкова
трудното признание е знак за скрития контекст на претенциите към идентифицирането на този език с българския. И
въпреки официалното признаване от България на македонския език напрежението периодично избухва отново.
Езиковият спор се разгоря с нова сила през 2001г, когато премиерът Симеон Сакскобурготски обяви, че ще реши
езиковия спор с Македония. Гафът предизвика безпокойства в нашата съседка и припомни максимата, че новото не е
в това, което се казва, а в условията на неговото завръщане.
Друг пример за властта на дискурса и ролята на езика в него е "грешката в превода", която  изпрати войските ни в
Македония. Съобщението породи недоволство в Скопие , въпреки че многократно бе опровергано от НАТО, Скопие и
София. Недоразуменията, свързани с наше участие в мисията на НАТО в Македония, бяха приписани на преводач
/вж. в.” Труд”, 20.10.2001/.
4. Лишаването от име
Световните медии окачествяват Македония като "кокал на съперничество на Балканите".  Последното явно събужда
атавистични рефлекси и повече от 10 години - от създаването си до днес, Македония не е призната от Запада с името
Република Македония, което тя сама си е избрала. Така -като Република Македония - я познават и признават у нас, в
България. Но по настояване на Гърция тя фигурира пред международната общност с името БЮРМ - Бивша
Югославска република Македония. Причината е, че според Атина наименованието Република Македония съдържа
териториални претенции към най-северната провинция, която също се нарича Македония.
Очевидно е обаче че след 11 септември - денят, след който повечето основни понятия на политиката бяха осмислени
наново - тази позиция ще бъде преразгледана. Индикация са предложенията на Брюкселския институт
"Интернешънъл крайзис груп", който излезе с доклад, съветващ Запада най-после да признае името Македония /вж.
"Македония имала право на името си" в. Сега, 11.12.2001/. Предупрежденията на този мозъчен тръст са, че
забавянето на препоръчаната стъпка ще дестабилизира Македония.
Лишаването на Македония от име и налагането и на чужда идентификация е парадигматичен пример за властови
дискурс. Нека само да отбележим, че определението на Македония като "държава фантом" е именно митът,
разпространяван от албанските бунтовници /в. Стандарт, 6.12.2001/.

Медиамитове за Македония

1. Митът за Македония като жертва на войната и за войната като образ на световното зло влезе в медиите, доколкото
задоволяваше "потребността на конституиране на голяма група хора чрез жертвена ситуация" /Богданов, 2001:116./
Този мит бе идеологизиран като вторичен мит и послужи за потвърждение на различни – македонски, български и
други - национални идентичности.
2. Митът за виктимизацията, свързан с Македония, обаче “включи” не само убийствата, но и другите заплахи,
попадащи в семантичните полета на злото - трафика на хора, наркотици. В този смисъл сравнението, което световните
медии лансираха за Македония като "Нова Колумбия" е част от мита за Македония като жертва, но и едновременно
като образ на злото. Тук можем да открием полагането на Македония в по-общия негативен контекст на Балканите
като "огнище на международния тероризъм", където процъфтяват организираната престъпност, нелегалната
имиграция, контрабандата с оръжие и наркотици. /"Балканите са огнище на международния тероризъм", в. “Стандарт”,
20.12.2001/ Атентатът срещу Трайковски /”Гърмят по Трайковски от софийски опел",в. “Труд”, 1 юни 2001/ и заплахите
за живота му при пребиваването му в България, широко отразени в медиите, също изграждат образа на Македония,
респ. на нейните политически лидери като жертви.
3. Митът за "Бандитите на вратата" и неговото обръщане след 11 септември. Отразявайки войната в Македония
нямаше как българските и македонските медии да не възпроизведат западния  модел на обяснение на събитията.
Показателни са названията на военните операции в Македония, наложени от НАТО и взети като че ли от приказките:
"Необходима жътва", "Червена лисица", "Кехлибарена лисица"..
Така западният свят, и най-вече Америка като универсален посредник на света, наложи своята културна митология
на Балканите. Оттук и гранична точка в изграждането на образа на Врага в Македония е 11 септември 2001г. След
този ден САЩ смени позицията си спрямо тероризма, а светът предефинира основните понятия на политиката. След
11 септември например наблюдаваме инверсия в образа на албанците от АНО и АНА. От представянето им дотогава
като “освободители, борци за човешки права”, те бяха обявени за “терористи”.
Дотогава обаче Западът "кокетираше с тероризма" /по думите на Любиша Георгиевски, македонския посланик в
България/. Ръководителите на АНО, бяха определяни от т.нар. помирители -различни международни посредници - ту
като "бунтовници", "въоръжени бандити" и "албански екстремисти", ту като "политически лидери, с които трябва да се
водят преговори", т.е. съпоставими с лидерите на законно избрани партии в Македония. Те ту бяха легитимирани, ту
делегитимирани. Характерното за медиите бе предаването на противоречиви послания от политиците - непрекъснатото
привиждане на АНО от разните международни посредници ту като политически легитимен субект, ту като
терористична организация.
Жертви на подобни дипломатически гафове станаха американският посланик на ОССЕ в Скопие Робърт Фрауик
/отзован от Македония, заради гаф, окачествен от Л. Георгиевски  като "призив за война на албанците срещу
македонската нация"/ и Франсоа Леотар, пратеникът на ЕС в Македония. Леотар, наречен пренебрежително
"гастрольор" /в Сега: "Европа прати гастрольор да оправя Македония" 29 юни 2001/ даде съвет към властите в
Македония "да преговарят с тези бунтовници и да се опитат заедно с лидерите на говорещата албанска общност да
стигнат до консенсус". Въпросният съвет взриви общественото мнение в Македония, след което ЕС и НАТО
трябваше да обясняват, че техният човек се е объркал и вместо бунтовници е искал да каже политически лидери..
Всички тези примери доведоха до коментари в националната и световната преса относно двойните стандарти на
Запада спрямо АНО. Например, в швейцарски вестник, цитиран от в. “Труд” се посочва контрастът: "Талибаните- враг
в Кабул и приятели на Балканите" /в “Труд”, 19 окт 2001г/. В същия ежедневник българските журналисти стигат до
извода:

"Който се е съмнявал, че в кризата Западът играе на страната на албанските екстремисти вече може да не се
съмнява" /в “Труд”, 28 юни 2001/.
Изброените по-горе примери разкриват манипулативните възможности на интерпретативния стил в журналистиката.
Неслучайно използването на културни митове в международния дискурс по повод войните на Балканите положи
началото на "нова дълга журналистика". Тя, по определението на П. Караиванова, изтрива разграничението между
събитието и историята, като център например става хуманитарната катастрофа, през която се интерприра случващото
се /Караиванова, 2000: 93/.
Чак след 11 септември балканското дискурсивно пространство придоби чуваемост на Запад. Кървавият атентат в Ню
Йорк беше цената, която светът плати, за да прогледне за "тезата, че няма голям и малък тероризъм" /Л.Георгиевски/
и да види истинската роля на муджахидините и инфилтрираните в Македония хора на Бен Ладен.

Заключение

Двадесети век е век на мегамитове и мегасмърт. Това своеобразно пророчество на Бжежински важи с пълна сила и
за Балканите. През последните 10 години те се превърнаха в своеобразна лаборатория, в която се ремитологизираха
стари митове. Тук се преплетоха не само глобални, регионални и национални митове, но и естетически, неолитни и
съвременни рационални митове, чиито източници са науката и литературата. В медиите всъщност се водеше
непрекъснато борба за символно надмощие, като надделяваха ту едни, ту други митове. Общото обаче беше, че те
участваха в изграждането на скрития контекст на властовия дискурс. Оттук следват и някои обобщения:
1. Митовете за Македония са проекции на дискурсите за националните идентичности на България и Македония, те са
част от политическите дискусии за национална идеология и самоопределение.
2. Медиамитът Македония е символен отговор на физическото насилие и на войната в нашата съседка.
3. Налице са три деформации, изграждащи митологичен контекст около Македония. Те илюстриран начина, по който
властовите дискурси налагат модели на интерпретация:
А. Балканизмът е общ фон на  комуникационния контекст. Той е плод на "колониализма на въображението /
Голдсуърти/ и на "самоколонизиращата се литература"/Кьосев/
Б. Медиите като комуникационен посредник изграждат втори пояс, пласт на контекста. Значение тук имат
катастрофичната визия за свят и противопоставянето на прекрасен нетукашен на ужасен тукашен свят.
В. Деформациите на времето, мястото и действието изграждат трети контектуален пласт.
4. Новите вторични митологии са колажи от митове, обслужващи както национални, така и наднационални, чужди
политически интереси.
5. Реторически фигури, които играят ролята на белези на контекстуализация са: "лишаване от история", "лишаване от
география", "лишаване от език" и "лишаване от име".
В заключение, по-горе се опитахме да докажем тезата,  че медиите не само съдържат, но и поддържат скрити
контексти на събитията. Надяваме се от приведените примери стана ясно, че само критическият поглед, надничащ
зад скритите контексти, може да отграничи манипулативната публичност. /Отграничаването е предусловие за
ограничаването./ Както стана ясно тук - зад всеки образ може да се крие мит, така както зад всеки отговор може да
се крие нов въпрос /в стил матрьошка/, до безкрайна регресия. Затова продуктът, който предлагаме, е постмодерен,
т-е. незавършен. Читателят ще каже дали -въпреки незавършеността- все пак сме успели в опита си да разширим
полето и хоризонта на дебата за деконструкцията на медиамитовете.

Литература
АРЕТОВ, Н. /2000/ Образи в авторитетно огледало. Стереотипите за балканите в английската литература. Литературна мисъл № 2.
АРЕТОВ, Н. /2000а/ Типология на Своя и Другия в ранната българска национална митология. Литературен форум № 9.
БАРТ, Р. /1991/ Въображението на знака. София, Народна култура.
БОГДАНОВ, Б. /1998/ Мит и литература. 1. София, Хемус,.
БОГДАНОВ, Б /2001/ Европа разбирана и правена. София, Планета 3М.
БОДРИАР, Ж./1996/ Към критика на политическата икономия на знака. София Критика и хуманизъм.
ВИРИЛИО, П. /1992/ Скорост и политика. София ,Критика и хуманизъм. 
КАРАИВАНОВА, П. /2000/ Нови значения в балканското дискурсивно пространство. В: Годишник на СУ "Кл Охридски", ФЖМК, т.7.
МАРИНОВ, Р./2000/ Модерните технологии като средство за манипулация през21 век, В: 21 век - век на хиперманипулациите, Сборник НБУ, София.
МЕНГЬОНО Д. /2000/ Ключови термини в дискурс анализа. София, СУ Кл Охридски, ФЖМК.
МИХАЙЛОВ, Ст. /ред/ и ТИЛКИДЖИЕВ, Н. /съст/ /1996/ Енциклопедичен речник по социология, М-8-М.
МОЧНИК, Р. /2001/ Засрещания: история, преходи, вярвания. София, Панорама.
СТРОС, К.-Л./1999/ Структурата на мита. София, София С.А.
ТОДОРОВА, М. /1999/ Балкани и балканизъм. София, Фондация “Българска наука и култура”.
ТОДОРОВА, М. /2000/ За клишетата, за елитите и за кризата в международния правов ред. В: Барух, Еми Отвъд утопиите:България, Балканите, Европа-визии за следващото десетилетие. София, Българска редакция на Радио Дойче веле.
ФУКО, М. /1992/ Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки. София, Наука и изкуство.
ФУКО, М. /1992а/ Генеалогия на модерността. София, Унив. издателство Св. Кл. Охридски
ХОБСБАУМ, Е. /1994/ Новите заплахи на историята. сп.Избор N14. 
back
 Web-designer: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 next