HOME
MAPS
ARHIVES
LINKS
CONTACT US
.
ГЛОБAЛИЗЪМ  И  РЕГИОНАЛИЗЪМ
Доц. д-р Васил Сивов
Институт по ....
София
НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ, ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, ЕВРОПЕИЗАЦИЯ

Balkans'21 / volume 2 - 2003
"Къде е животът, който загубихме в живеене?
Къде е мъдростта, която загубихме в знание?
Къде е знанието,  което загубихме в информация?"
                      Т.С.Елиът 
Спорът за бъдещето на нациите и националната идентичност рязко се изостри в светлината на съвременните явления, окачествявани с термина “глобализация”. През цяла историческа епоха наричана в зависимост от подхода “капитализъм”, “нова и най – нова история” или “модернизъм” националното начало служи като главен организиращ принцип на политическия живот, утвърждавайки се в това си качество в планетарен мащаб.
До последното десетилетие тази идея владееше умовете на цялото човечество. В нациите те виждаха необходимия източник и критерий на легитимната власт, символ на което се явиха на двете най – всеобхватни по замисъл международни организации – Обществото на народите/ОН/ и неговия приемник – ООН.
 През 60–те години независимо от започналото изграждане на Европейската общност и радикалните проекти на някои западноевропейски федералисти идеалът за националната държава остава непокътнат. С него се свързват надеждите за преодоляване на изостаналостта на бившите колониални страни. Към края на века тази идея придоби вече амбивалентен характер. От една страна, драстичните прояви на етническия и религиозен национализъм напомниха за могъществото на подобна идеология. От друга националното разделение и ценностите бяха подложени на съмнения и преосмисляне, а схващането им като отживяващи архаизми породи нови обосновки и засили влиянието си.
НАЦИОНАЛНИЯТ ФЕНОМЕН КАТО МНОГОЛИКИЯТ ЯНУС
Историческата роля на националния феномен е твърде многопланова, многообразна и противоречива. Формирането и укрепването на нациите се извършва по различно време при различни условия и с различни темпове, но навсякъде този процес е неотменим елемент и двигател на всестранния духовен, икономически и социално – политически подем. С него се свързват индустриализацията, възникването на големите пазари, научно-техническата революция, всеобщото образование, разцвета на изкуството, изграждането на институциите на демокрацията и формирането на гражданското общество в западните държави. Статутът на националната демократична държава позволи успешно да се реализира синтезът на ефективната власт с правата на личността, солидарността и индивидуалната свобода.Едва ли не всички достижения на различните народи в сферата на висшата култура израснаха на почвата на техните многовековни национални духовни традиции. Националните чувства и националната идея служеха като мощен източник на гражданското обединение и активност , за социално творчество и съпротива срещу външна инвазия. Междунационалната конкуренция беше един от тези антагонизми , които според Кант са по всяка вероятност заложени в човешката природа, за да инспирират проявата на всички заложени способности.
 Наред с това национално ориентираното мислене с неговата определена ограниченост и емоционална обвързаност с традицията нерядко е съпътствано с екстремизъм, насилие, конфронтационност, експанзионизъм и войнстващ консерватизъм. Под флага на националните интереси неведнъж се упражнява подтискане на личността, дискриминация и етнически геноцид. Национализмът заема челно място сред факторите на имперската политика на великите държави и е причина за двете световни войни. Под въпрос беше поставена способността на класическата система от отношения   между националните държави, особено европейските ефективно да координират интересите си  и да удържат взаимното съперничество в рационално допустими граници. Нещо повече, оказа се невъзможно пълното реализиране на самия национален принцип – съвпадането на етно културните и държавно политически граници. Опитите да се постигне това и свързаните с тях конфликти се превърнаха в бомба с часовников механизъм, заплашваща с непрекъснати кръвопролития.
 Жизнеспособността на националната идея се обяснява с нейната многоликост, променливост и адаптивност. През последните два века тя се проявява в най – различни варианти: десни и леви, демократични и авторитарни, светски и религиозни, мирни и агресивни, изолационистки, универсалистки и имперски, радикални и умерени, ексклузивно расистки и либерално граждански. Обяснението  на този феномен се състои в самата същност на националния принцип – фундаментален по характер, ограничен и същевременно фундаментален по съдържание. Концепцията изчерпваща се само с признанието на историческата и политическата същност на делението на нациите не е достатъчна за формирането на завършен светоглед, на ясна гражданска позиция и винаги се презентира в симбиоза с всякакви други идеологически и хуманитарни аргументи, определени от конкретната епоха и територия.
  ОТ ПОСТНАЦИОНАЛНАТА ИДЕЯ КЪМ ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА
 Панорамното виждане на националния феномен показва не само цялата мащабност на проблема, но и съставя необходимия фон за анализ на перспективите на националните реалности, разкрива разнообразието на източници, аспекти и вариации. В това отношение възгледите, които акцентират на прехода от национални форми към постнационален световен ред се отличават с очевидна едностранчивост на мотивацията и аргументацията. Типични светогледни постановки на такава позиция са левият и десен икономически детерминизъм, крайният рационализъм, неисторическият морализъм, ексклузивният индивидуализъм, както и всяка друга абсолютизация на отделни фактори и ценности. Преодоляването на националното начало се представя в качеството на решение на дилеми и конфликти, пораждани от технологизирания икономически растеж, свободата и предприемачеството, човешките права, егалитаризма и пацифизма.
 Вече повече от век се разпространяват предсказания за неминуемо и дори твърде близко отмиране на националните структури. През 1882 г. Известният френски историк Е. Ренан твърди : “ Нациите не са нещо вечно. Те са имали начало, те ще имат и край.На тяхно място вероятно ще дойде европейската конфедерация.”/1/. Тезата за края на нациите се основава в най – голяма степен на идеята на модернистката школа като най – влиятелно направление за изследването на тази проблематика. В съответствие с нея нациионалните структури се явяват не резултат от дълъг исторически процес, а са породени изключително от епохата на модернизма – разпадането на традиционните общества, установяването на капиталистически отношения, индустриализацията и демократизацията.Етнокултурното единство на нациите се схваща като изкуствено конструиран от интелегенцията "въображаем" по термина на Б. Андерсън феномен-инструмент за обслужване на искономически и политически потребности през определен период. Според твърдението на историка Е. Хобсбаум “нациите , изчерпали мисията си, са обречени да отстъпят, да бъдат погълнати или да се разпаднат в процеса на новото национално преструктуриране на планетата.”/2/.
Но подобни изводи дори в рамките на логиката на модернизма и еволюционния подход са твърде уязвими. Далеч не всички принципи, утвърдили се в определена историческа епоха, си отиват с нея. По този начин би се прекъснала приемствеността в общественото развитие. Всички социални институции са възникнали някога и еволюират, но с различен темп и продължителност. Съществуват и крайно устойчиви фундаментални структури с общоцивилизационен обхват. За да се отпише например семейството или частната собственост и държавата са нужни по-солидни аргументи от позоваването на неумолимия жизнен цикъл на историческите явления. Симптоматично е, че по-голямата част от теоретиците на модернистката школа по националните проблеми се въздържат от радикални заключения в духа на Е. Хобсбаум.
Представителите на модернизма абсолютизират западноевропейския модел на сближаване и обединение на нациите, който не е характерен дори за всички европейски народи. Те също така неоправдано пренебрегват или директно отричат техните дълбоки исторически корени. Един от признатите авторитети на това направление  Е. Гелнер, извеждащ национализма от индустриализацията, сам признава неспособността на  тази теория да обясни всички съвременни прояви на националния фактор. /3./
Основен довод в полза на космополитното бъдеще е представата за това, че развитието на човечеството е детерминирано от технологизирания икономически растеж, от единните закони и ценности. То е насочено към формирането на все по – големи и компактни икономически и политически общности и в крайна сметка на интегрирано глобално пространство, в което националните специфики на развитието губят своето политическо значение. Днес тази постановка придобива безпрецедентна актуалност, принципно нова емпирична основа и по – конкретни измерения в светлината на глобализацията.
Въпреки, че свързаните с този процес тенденции са достатъчно ясно изразени и безспорни, самият термин страда от разтегливост и амбивалентност. Едва ли е логически коректно да се отъждествява това сравнително неотдавна възникнало понятие със самите глобални процеси и проблеми. В различни варианти глобалните явления съществуват от дълбока древност, а някои от тях като формирането на нови национални държави, етнонационалните конфликти, обособяването на локални общности дори противоречат на самото понятие “глобализация. Не е оправдано да се отъждествява глобализацията и с предхождащите я понятия “универсализъм” и “ взаимна зависимост”. Морфологията на термина “глобализация” подчертава динамичния характер на обозначаваното явление . Практиката на неговата употреба в различни области и обстоятелства отразява многовариантността на самия феномен.
Отчитайки всичко това, под “глобализация “ следва да  разбираме съответстващите изменения на различните характеристики на обществения живот, свързани с неговите пространствени измерения.В този смисъл е определението на А.Гидънс, соред който същността на глобализацията се състои в “ интензификацията на световните социални отношения, свързваща отдалечени територии по такъв начин, че локалното развитие се влияе от събития, извършващи се на големи разстояния и обратно”./4/. Д.Хелд  описва глобализацията като “ изместване на пространствените форми на човешката организация и дейност в трансконтинетални или междурегионални рамки на взаимодействие и осъществяване на властта”./5./. Според него тя предполага разпростиране и задълбочаване на обществените връзки и институции  в пространството и времето, така че от една страна хората във всекидневната си дейност все повече изпитват въздействието на събития, извършващи се на другия край на планетата , а от друга отделни, отделни елементи от поведението и решенията на местните групи и общности придобиват глобални последствия. Не рядко тази черта на общественото развитие наричат “свиване на света”, “преодоляване на границите”, “разпад на териториалността” или “поява на екстериториални сфери на социалния живот”.
По- съществено от терминологичните търсения и спорове е определението на тези общи и частни световни процеси, в резултат на и посредством които се извършва глобализацията и които могат да се считат за нейни причини, елементи, прояви или двигатели. Макар, че в ежедневното съзнание глобализацията се асоциира преди всичко с интернациоанализация на икономиката, тя се откроява с това, че обхваща все повече сфери и аспекти на бита, включва  културата, екологията, сигурността, демографията, идеологията, външната и вътрешна политика. Към основните съставящи я фактори могат да бъдат отнесени:
1.Безпрецедентното  ускоряване и умножаване на транстериториалните връзки и размествания вследствие бързия прогрес на разнообразните комуникационни средства – от транспорта и масмедиите до електронната поща и компютърните мрежи.
2. Новият транснационален и фундаментален характер на потенциалните заплахи за сигурността, свързани с оръжията за масово поразяване, ядрените и химически обекти, тероризма, деградацията на природната среда и изтощаването на ресурсите, както и появата на нови средства за въздействие върху човешкия организъм.
3. Интернационализацията на икономиката, която се проявява в дейността на на вече над 37 хиляди транснационални корпорации /ТНК/, изпреварващият и ускоряващият се растеж на международната търговия и движение на капитали, увеличаващият се обем на международният финансов оборот / над 1 трилион долара на ден/ и неговата нарастваща роля, ориентацията към световни цени, единни технологии, производство на стандартна продукция за пласмент в световен мащаб, ускоряваща се миграция на работната сила, формирането на интеграционните общности – ЕС, НАФТА, МЕРКОСУР.
4. Възприемането от все повече страни на определени идеологически принципи, основани на демокрацията и гражданското общество, капиталистическото предприемачество и пазарните механизми.
5. Появата на нови субекти на световната политика – от международното обществено мнение и неправителствените организации до транснационалните движения и наднационалните структури, развитието на система от междудържавни институции и международни норми.
6.Премахването на много традиционни граници в сферата на информационния и културния обмен, разпространението на масова култура и етика.
                    ЕВОЛЮЦИЯТА НА ГЛОБАЛИСТКАТА ИДЕЯ
За да разберем феномена на глобализиращия се човек трябва да навлезем по – дълбоко в смисъла на ксонцепцията за глобализацията, датираща от 60 – те години и достигнала своя разцвет през първата половина на 90 – те години, когато всички икономически и социални промени попаднаха под нейния общ знаменател. Въпреки, че дискусията продължава вече няколлко десетилетия, общо определение на термина засега не съществува. Икономистите виждат същността и във формирането на световна икономика от особен тип, включваща нова глобална финансова система, разширяване обхвата на транснациоалните корпорации, интеграционните групировки и търговските взаимоотношения. Географите я разглеждат през призмата на мегаполисите и новите стопански архипелази, възникващи в геоикономическото пространство. За представителите на техническите науки тя се изчерпва с техноглобализма, т.е. сливането на иновациите и новите технологии в единен комплекс от технически знания , възникването на технологически макросистеми в комуникациите в транспорта и производството, превръщането чрез интернет на планетата в “глобално село” . За международниците това е краят на студената война , прехода от биполярните структури Изток – Запад и Север – Юг  към новия световен ред с помощта на ООН и други международни организации. Социолозите и културолозите я свързват с универсализацията и хибридизациятга на културата и бита на хората в различните страни и райони, докато приоритет в изследванията на философите имат проблемите, свързани с универсализацията на човешките ценности.

Заслужава да се отбележи , че за първи път терминът глобализация е въведен в икономическата лексика от американския специалист по организация и управление на производството С. Левис в сп. “Харвард Бизнес Ревю” от 1983 г. Обясняващ с него сливането на пазарите на отделни продукти, произвеждани от големите многонационални корпорации. По – широко значение му придават в Харвардската школа за бизнес, където главен негов популяризатор става японецът К. Оме, публикувал през 1990 г. Книгата “ Свят без граници” и поставил отправна точка за по – нататъшните дискусии с твърдението, че световната икономика сега се определя от взаимозависимостта на центровете в триадата САЩ – Япония – ЕС и икономическият национализъм става безмислен, доколкото ролята на силните актьори в световната икономическа система се поема от глобалните фирми./6./ По мнението на френския изследовател Е. Перо глобализацията е “процес на интеграция на разнообразните култури в единна пазарна логика”./7./

Анализът на определението на понятието показва, че ключовата форма в него е “взаимна зависимост”. Според директора на Немския институт за външна политика К. Кайзер “ индивидите, социалните групи и другите участници в икономическия живот създадоха система на световна стопанска зависимост. Тази система еволюира и на този етап навлиза в стадия на глобализацията.”/8./
В изключителната пъстрота на оценките и разнообразие на ракурсите на анализа могат да бъдат разграничени три генерални подхода към съдържанието в този феномен : Първият от тях можем да обозначим като “хиперглобалистки “ характеризиращ се с това, че неговите защитници се концентрират върху обновяващия  характер на глобализацията  и провъзгласяват настъпването на принципно нова ера в историята на човечеството. Целият обществен живот по тяхно мнение започва да се определя от свободното движение на капитала, стоките и информацията в рамките на глобалния пазар, което води до отпадане на границите, културните различия и териториално свързаните структури на политическата власт. Според най – яркия им представител японския бизнесмен К. Оме “традиционните национални държави се превръщат в неестествени, даже невъзможни от гледна точка на бизнеса в глобалната икономика”, а предишната карта на света става чиста илюзия./9./ Друг изследовател К. Барбар говори за “насилствено изтласкване на нациите в единна търговски еднородна глобална мрежа и в единен макросвят, обвързани от технологии, екология, комуникации и търговия./10./
Хиперглобалисткото направление твърде избирателно абсолютизира някои страни на съвременното развитие , , недооценявайки други, също пряко отнасящи се към глобализацията. Най – очевидните , невписващи се  в картината на постнационалния  универсум ,  се тълкуват като “синдром на изоставане на политиката от икономиката”. Но този подход опростява и изкривява не само взаимната връзка между политиката и икономиката или икономика и култура, но и самата икономическа реалност на глобалния пазар – на практика далеч по не еднороден, пълен с диспропорции и непредсказуемост. Както отбелязва професорат по икономика Джон Грей “ Свободният от граници свят , управляван от безродни транснационални компании е корпоративна утопия , а не описание на сегашна и бъдеща реалност.”/11./.Твърде очевидно в методологически план хеперглобализмът възпроизвежда старите космополитни течения. Идеологически той е също така белязан с печата на икономическия детерминизъм, ултралиберализма и рационалистичния универсализъм, като в научно – изследователско отношение – с фрагментираност на анализа и неизбежна утопичност на крайните твърдения.
Полярно противоположен е подходът на “скептиците”, които апелират за това, че световните връзки, движението на капитали, стоки, хора, информация, технологии и идеи е феномен, известен от дълбока древност. В неговото развитие се наблюдават възход и падение, прогрес и регрес. В края на ХІХ и началото на ХХ век човечеството вече преминава през период на подобен подем, когато с установяването на между континентални телеграфни и параходни съобщения, с разширяването на колониалната търговия възникват световните пазари и цени , а създаването на международни финансови системи , основани на златния стандарт, съществено ограничава икономическата автономия на държавите. Според политолога П. Хърст и икономиста Дж. Томпсън “ през периода предшестващ 1914 г международната икономика в много отношения е по – открита отколкото когато и да е по – късно, а делът на международната търговия и финансовите операции в световния брутен вътрешен продукт превишава съвременните показатели.” /12./
Ценната страна на подобни аргументи се състои в това, че ни напомня за необходимостта от изучаване на глобализацията в сравнително исторически контекст на основата на щателен всестранен анализ в т.ч. на емпиричните данни и без идеологическа предвзетост.Усилването на влиянието на финансовите пазари и транснационалните пазари и транснационалните компании стана в голяма степен като резултат от внедряването на либералната икономическа доктрина на МВФ и други   световни организации, които изискваха от правителствата експортно ориентиран растеж, съкращаване на социалните разходи и ролята на държавата, максимална свобода на пазара. Да се утвърждава подобна полритика като единствено възможна е твърде субективно, тъй като нейните деструктивни аспекти и последствия за много страни  са печално известни. Поради това антиглобалистите със социално демократични и други леви ориентации имат основания да окачествяват темата за глобализацията като идеологически лозунг, предназначен да създава представа за либерализма като безалтернативна политика.
Но в полемиката с хиперглобалистите техните антагонисти също жертват реалността в името на утвърждаване на собствени пристрастия. Даже ако не считаме глобализацията за нов феномен, едва ли е правилно да пренебрегваме различието между нейните исторически стадии и особено нейната специфика на съвременния етап. Трудно който и да е от икономистите ще оспори , че всички параметри на съвременната глобализация – скорост, обем движение на стоки и информация в значителна степен превъзхождат съществувалите в миналите периоди. Характерен признак днес е безпрецедентното съчетаване на ускорените и темпове с революционни технологически иновации.
Всичко това се отчита от третото направление, наричано “трансформационно”, което критикува недостатъците на двата подхода и отхвърля обобщенията в хиперглобалистки  дух. Изходната му теза е, че глобализацията е многопланов феномен, обхващаш различни видове дейности и взаимодействия и пораждащ във всеки от тях разнообразни форми и обвързаности. Очевидни характеристики на този процес са ясно изразената неравномерност и многовариантност, нееднаквото въздействие по степен и ефекти  за различните райони, страни и социални групи в обществото.

ГЛОБАЛНИЯТ И ЕВРОПЕЙСКИ РАКУРС НА ГЛОБАЛНИТЕ ДЪРЖАВИ
Изходен пункт и най важен предмет за дискусии в този план е статутът на националната държава. Практически във всеки от отбелязаните процеси на глобализация лесно може да се види определено предизвикателство  към държавния суверинитет. Най – нагледно отстъплението на държавата е в икономическата област, където расте зависимостта от международните стокови и финансови потоци и влиянието на транснационалните корпорации, заемащи 70% от световната търговия, 1/3 от световното производство и 80% от международните инвестиции. Според английския изследовател С. Стрейндж “ безличните  сили на световните пазари сега са по – могъщи от държавата, която би трябвало да разполага с висшата власт над обществото и икономиката”./13./ Подобни изказвания на ентусиастите на глобализацията любопитно съвпадат с изобличенията на левите глобалисти, съзиращи нов тоталитаризъм в глобалния диктат на капитала. Ако погледнем обаче транснационалната икономическа дейност, основният й обем се концентрира в определени зони – Западна Европа с консолидираната й част ЕС, държавите от Азиатско – Тихоокеанският регион, групиращи се около Япония и Североамериканската Асоциация за свободна търговия – НАФТА. Във връзка с това част от икономистите счита за по – определяща черта на съвременния свят не глобализацията а регионалазацията. В тези групировки има по – високо равнище на вътрешна интегрираност, запазват се съществените търговски бариери спрямо външни конкуренти.
По мнението на друг изследовател Дж. Гарет по – правилно е да се говори за растяща степен на интернационализация . Ускореният ръст на азиатски държави като Южна Корея, Тайланд и Индонезия се дължи именно на открилите се възможности  вследствие глобализацията – чуждестранни инвестициии, внос на технологии, засилващ се експорт, но обратната й страна станаха тежки вътрешни диспропорции, проявили се в растящите контрасти между социалните групи, политическите напрежения и кървави стълкновения. Мотивацията на реалния икономически човек в тези общества се оказа далеч по – сложно жт очакваната.
Една от главните необосновани предпоставки, промъкваща се както в разсъжденията на хиперглобалистите , така и на авторите от трансформационното направление е, че изгодите от съвременните технологии могат да се използват само от недържавни субекти – корпорации, обществени движения и индивиди. Реалните факти обаче сочат , че този аспект на глобализацията се използва именно в интерес на най – богатите държави . Към първите предвестници на невижданите досега мащаби на приложение са компютърно управляваните удари на НАТО  в Югославия, Персийския залив и Афганистан, създадената от спецслужбите на САЩ, Великобритания и други държави разузнавателна суперсистема ЕШЕЛОН . Реалната перспектива на глобализацията в тази област е не паралич на държавността, а по-скоро резки изменения в силовата иерархия, скрито възраждане на неоимперски амбиции  и формиране на ареали на безвластие в зони на периферния Четвърти свят. В този смисъл френските изследователи, като хора с по – финна настройка на мисълта разграничават глобализацията, като процес на международното движение на капитали и борба на велико държавните интереси за надмощие от мондиализацията като изразител на човешкото измерение – планетарното обединение на цивилизацията .
От друга страна, достиженията на европейското сътрудничество  позволяват да се говори за раждането на иновационен политически модел, който няма много общо с постнационалните проекти на САЩ. Вече е очевидно, че развитието на ЕС се извършва не в посока  федерация, а в посока по – сложна хибридна форма на съвместяване на интеграционното и национално държавно начало. Някога Шарл де Гол уподоби европейското обединение на архимедовия лост, с който Франция ще си възвърне изгубените световни позиции. В рамките на Съюза наднационалното регулиране разшири възможностите на големите държави да влияят на стихийните процеси и укрепват своя суверенитет. С въвеждането на еврото като общоевропейска парична единица Франция възвърна контрола над собствената си валутна политика, освобождавайки се от пасивното следване на курса на немската марка. Доминиращото влияние на САЩ  в началото на ХХІ век в значителна степен се реализира чрез НАТО, МВФ  и съвещанията на Г І :.
Ако разглеждаме човечеството като биосоциална система, то наличието на нации и националности със своя собствена индивидуалност и политически средства за защита осигурява разнообразието като основополагащ механизъм за оцеляване, установил се в процеса на еволюция. В своя курс от лекции “ Човекът и хората” Ортега и Гасет посочва като пример нигерийските племена , напълно различни по раси , език, привички, които живеят толкова близо едно до друго, че почти се смесват. Въпреки това индивидите от всяко племе  запазват принадлежността си към своето общество и чувстват останалите като чужденци. Свещените барабани символизират нравите на първобитните пламена, следователно тяхното общество. “ И като виждат някой от друго племе, казват : “ Онзи танцува под ударите на друг барабан.” Означава, че онзи има друга вяра, друг език, други табута. Идентичността на табутата създава тяхното сцепление и същевременно изолира дори при най – активно съжителство .” /14./
В тнози смисъл институциите на нацията и националната държава са необходим елемент на глобалното общество. В качеството на негови подсистеми, националните държави осигуряват единството на партикулярно и универсално , като добър пример за това как глобализираната системна форма може да стане локална без да загуби характера си. Мондиалистката философия обикновено представя глобализацията обикновено като абсолютно фатален процес, предопределен само от техническия прогрес, независим от субектите и политическия избор. Въпреки, че технологическите основи на глобализацията са обективни и необратими, социалното и съдържание в решаваща степен се определя от ценностната ориентация  на силите, реализиращи транснационалните потоци и връзки. В общественото битие както подчертава още Макс Вебер, нито поведението нито интересите съществуват откъснати от ценностите. Днешните форми на транснационализация носят печата на доминиращите западни елити  ръководени от ултралиберални , рационалистични, технократични и антинационални приоритети, които използват за утвърждаване влиянието на собствените си държави. По – нататъшното осъществяване на процеса неизбежно налага приспособяването му към по- широк кръг от нации, етноси и социални групи, водеща роля при които ще има националното съзнание, националната държавност и всевъзможните форми на национализъм.
НАЦИОНАЛНИТЕ КУЛТУРИ ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ГЛОБАЛИЗМА
Наред с преразпределението на властта бъдещето националните структури е изправено пред дилемата : ерозия или запазване на спецификата им като феномен, включващ преди всичко техните културни и етнически аспекти. Фундаментален елемент на идеята за нацията, отличаващ я от идеята за държавата е духовно-културният фундамент в смисъл дали тази култура се е формирала преди или след възникването на самата държава. Именно културата в най-голяма степен създава рационалните и емоционални връзки , обединяващи обществото и  духовната основа на неговия живот, в т.ч. и политическата сфера. Стереотипното противопоставяне на гражданско-политическият западен и етнокултурния източен модел на нация многократно се подлага на критика в сравнителните историрически изследвания. Както отбелязва известният специалист по етнонационални проблеми А. Смит в “ Национализъм и модернизъм” всеки “ дори крайно граждански и политически национализъм при по – внимателен поглед се оказва също така етнически и лингвистичен.”/15./ В основата на консолидацията на всяка нация стои установена комбинация от политически, икономически, културни и етнически фактори, чиито източници се губят във вековете. Именно основополагащото значение на културното наследство на етнонационалните общности ги откроява от останалите социални колективи независимо от преимуществата  или изоставането им в материалната сфера. В културата най –вече се въплащава духовността, която според Макс Вебер е история на създаване и утвърждаване на ценности.
И макар етническата принадлежност и националните култури да са исторически феномени, формирани в значителна степен от социалните условия, древните корени и духовният компонент им придават особена жизнеспособност и огромна емоционално мобилизираща сила. Законите на тяхната еволюция не се изчерпват с популярната формула на Е. Ренан “ Съществуването на нацията е ежедневен плебисцит”. Духовната страна на националния живот се проявява не само чрез хората, представящи нацията в дадения момент, но и в цялото наследство от миналото, което съществува като относително самостоятелна  реалност, подложена на реинтерпретация, понякога и на забрава, но и неизменна и в нематериалната си част - неунищожима. По този начин се осигурява приемствеността и високата устойчивост на националните идентичности, които по израза на Смит “ са способни да преживеят отстъпничеството или апатията на голяма част от индивидите”. 
Мислителите от различни направления отдавна са установили доколко емоционалният заряд на националната идея отговаря на исконни потребности на човешката природа, която игнорира абстрактния рационализъм. Представителят на руския космизъм  И. Илин го свързва с духовния смисъл на битието, подчертавайки, че без усещането за семейна и национална принадлежност човек не може да се издигне на висотата, от която пред него се открива общочовешкия духовен хоризонт, тъй като има закон на човешката природа и култура, по силата на който всичко велико може са бъде казано само по присъщия за народа или индивида начин, а всичко гениално се ражда именно в лоното на националния опит, дух и бит.
Към най – очевидните промени, внасяни от глобализацията в културнодуховната сфера се отнасят възникването на открити информационни потоци и пространства, разпространяването на унифицирана попкултура, сходни стандарти и стилове на живот, както и на етични норми, разпространение на транснационалните контакти на всички равнища, възникването на универсални програмни кодове за общуване плюс утвърждаването на английския като световен език. Всичко това означава дълбока трансформация на условията и механизмите на културния живот, който вече не може да съществува обособен в рамките на локални или национални общности. Ценностите и идеите изпитват сложно преплетеното въздействие на потоците на националния, международния и глобален културен обмен. Ограничиха се възможностите на правителствата да контролират връзките на обществото с външния свят – например опитите на китайските власти да установят надзор върху използването на Интернет.Някои от изследователите тълкуват културната глобализация като преход от териториално обвързани идентичности от традиционен и модернистки тип към други идентичности на модернизма и постмодернизма с транстериториални параметри.
Води ли глобализацията към отмиране на национални и местни традиции, към тяхната конвергенция или от единна стандартна планеталрна култура? Най – новите явления емпирично опровергават такава хиперглобалистка прогноза. Напротив, почти повсеместно се извършва възраждане и самоутвърждаване на разнообразни партикулярни форми на общност, чиято идентичност се основава на расови, етнически, религиозни, лингвистични признаци или локални или даже кланиви особености. Наред с практиките на асимилация съвременните имигрантски малцинства  се стремят да подържат тесни връзки със страните, от които са излезли и коренните традиции . Дори и отдавна формиралите се нации се сблъскват с предизвикателствата на етническата и културна нееднородност. Все по – безспорен стева принципът на културния плурализъм.
Перспективите за победа на единния културен редна глобалния пазар предизвиква и някои теоретични възражения . Символизиращият това единство поток на унифицирани културни продукти притежава принципни дефекти, лишаващи го от способността да създаде алтернативна идентичност. Противоположно на всички досега съществуващи културни системи – исторически самобитни и емоционални – съвременната попкултура, откъсната от конкретиката на определена етническа история и етнографска среда, е неутрална и изкуствена подобно на своята технологична основа.  Построена на технически ефекти , повърхностна, обърната повече към инстиктите, отколкото към сърцето и разума, тя балансира на границата на разрива с вечните ценности и духовността въобще. Не случайно с нея се свързва възможността за установяване на съвършенно нова личнист, обитаваща в самозадоволяващ се “електронен глобален свят” / хакери, киберпънк, виртуална реалност/.
Типичната илюзия на универсалния рационализъм, на който се основава вярата в глобалната кнвергенция, предполага, че с разширяването на контактите народите се убеждават в сходството помежду си и се проникват от съзнанието за единство. Но съприкосновението в не по – малка степен води и до осъзнаване на различията , конкуренция и конфронтация. Самият факт, че не малка част от убийствата се извършват от близки  роднини , показва, че тесните отношения пораждат не само обич и обединение, но и борба за надмощие и яростна вражда. По мнението на А. Мелучи в условията на териториално неограничена социална “интерактивност”, потребността от идентичност нараства. В резултат се създава почва за подем на етническото и етнически ориентирано национално съзнание. /16./  Това е една от причините ,  поради която обратната страна на глобализацията става не преодоляването а изострянето на етническите конфликти. Възраждането на груповата идентичност , развитието на концепцията за груповите права демонстрира за пореден път, че рационалният идеал за абстрлактното човечество  е дълбоко погрешен: Хората не са, не могат  и не искат да бъдат само човешки същества извън връзките с тяхната култура, пол и други особености. Асиметричният  и унифициращ характер на културната глобализация се възприема като опасност от неприемливо ограбване и поражда инстиктивно и осъзнато противопоставяне. Типична е позицията в заявлението на корсиканските представители , т.1 от което гласи : “ В сегашния контекст на мондиализацията запазването на нашите различия е жизнено важен императив”./17./ Това се потвърждава  и от вълната антиглобалистки протести  в Давос, Квебек, Прага, Лондон и Отава.
Тенденцията към противодействие на настъплението на технократската утилитарна етика и бездуховната масова култура вече се проявява достатъчно ясно. Но ако досега тя се изразяваше преди всичко в радикалния традиционализъм и религиозен фундаментализъм, то понастоящем този процесприема по – адекватни и съвременни форми. Новите електронни медиатехнологии и телекомуникации съдействат за консолидацията на отделните етнокултурни групи, възраждането на полузабравени етнически култури и мобилизацията на етнополитическите движения. Именно комуникационните мрежи помагат на дори географски разпръснатите малцинства да избегнат асимилацията. Така пришелците от Южна Азия или кюрдите, живеещи в европейските страни, подържат своята култура с помощта на съответните канали на спътниковата телевизия. Разпространението и усвояването на на новите носители на информация дава шансове и на старите национални култури, какъвто е случаят в Китай и Япония. Противоположното тенденция на проникването на американската нискокачествена  продукция в глобалните комуникации отразява сегашното, но не и вечното лидерство на САЩ. Вече се появиха прогнози, че само медиякомпании, които се стремят да съобразят продукцията към местните и национални особеносдти, ще запазят силните си позиции на пазара. Твърде малко напомня на хомогенизация и извършващото се в сферата на икономическата култура. Вместо очакваното от защитниците на “глобалния ред” възприемане на всички принципи на западното предприемачество, неговите подходи се съчетават с местните традиции, за да образуват това, което Джон Грей нарича “нови разновидности на капитализма”. Целият китайски бизнес например се основава на семейните връзки. Явни национални особености отлиават японските и други азиатски компании.
Висока вероятност за запазване на културно националните разграничения не означава, че те въобще не се променят или че се абсолютизират. Не е достатъчно обоснована твърдението, че глобализацията само усилва осъзнаването на нееднородността и подготвя почвата за стълкновение на културите. От подобен род е предсказанието на С. Хънтингтън, че “ следващата война, ако се състои, ще бъде война между цивилизации” /18./ Тази вече достатъчно обсъждана концепция игнорира общочовешкото и социално универсално измерение на отделните култури и техния исторически характер.  Тази вече достатъчно обсъждана концепция игнорира общочовешкото и социално универсално измерение но  отделните култури и техния исторически характер. В съвременния свят процесът на разширяване на сближаващите елементи в рамките на партикулярни културни системи е свързан с унификацията  на материалните стандарти, с потребностите на съвременния урбанизиран начин на живот, със загубата на сакралност на традициите в условията на свободното движение на информацията, с признаването на универсалността на редица социални институти и ценности. Освен това самото разрушаване на културните граници, както подчертават Р. Робертсън, М.Уотърс и др., принуждава представителите на всички етнонационални групи да се сравняват с глобалния ойкумен., осмисляйки своето място и своите връзки с неговите водещи сили. С тези тенденции се обяснява очевидно парадоксът, който констатира Е. Гелнер : която беше движещата сила на ранния национализъм. Сега в по – голямата си част олицетворява свалянето на бариерите и отстраняването на междунационалните предубеждения. /19./
Не по – малко съществено е другото възражение на С. Хънтингтън. Траекториите на генерираните от глобализацията културни конфликти имат преди всичко многопланова , в т. ч. транснационална конфигурация, не вписваща се в опростения модел на “сблъсък на цивилизациите”. Новите параметри на културния живот носят в себе си напрегнатата и бързо изменяща се диалектика на всевъзможни партикулярни, национални, универсални и псевдоуниверсални елементи на съзнанието на всички равнища. А това само по себе си означава изостряне на конфликта не само между различни общества и цивилизации, но и вътре между разлицчните компоненти на идентичността и самосъзнанието на всеки обществен субект – от индивида до нацията.
ЛИРИЧНО ОТСТЪПЛЕНИЕ ЗА ИСЛЯМСКИЯ ТЕРОРИЗЪМ
Със своята теория за сблъсъка на цивилизациите проф. Хънтингтън създаде една примамлива уловка за защитниците на демокрацията . Излизането и на преден план след атентатите в САЩ и ответните удари в Афганистан отново поражда въпросът : човечеството като общност, основана на разума, от самоубийствено воюващи цивилизации ли се състои? Или раздуханият до краен предел национален, религиозен или етнически антагонизъм става удобен параван за засищането на неограничавани от времето и пространството геополитически апетити?
Всъщност, признаването на статут на “цивилизация” на дивашкия тероризъм означава украса с ореол на зловещо карикатурния образ, който сеещите повсеместна омраза фанатици придават на всяка вяра. Съдбата на съвременните камикадзе , независимо дали са талибаните на Бен Ладен, чеченски бандити или ирландски протестанти, е достатъчно основателен и твърде болезнен повод да хвърлим поглед в дълбините на съвременната цивилизация, която сама посява и отглежда в утробата си корените на злото, правещи възможна и собствената й гибел. Защото зад кулисите са нейните галени рожби – тези, които се смятат призвани да дърпат юздите на безграничната власт, да разпределят и преразпределят света, създавайки и подържайки полюсите на жертвите, обречени на вечна мизерия и мъчителна агония в кървави сблъсъци на отровената от техногенни отпадъци опустошена земя и съмнително облагодетелстваните, които са не по – малко жертви, обсебени от манията на вечния потребител, потъващи в изяждащите ги блага на граничещия с перверзия  технологичен уют.
Сриването на Световния търговски център и Пентагона наред с невинните жертви от американските бомбардировки са зловещ призив за катарзис на цивилизацията, показващ нейното илюзорно могъщество и лесна уязвимост, възможността да бъде погребана за броени минути под собствените си развалини. Не актовете на възмездие, а преосмислянето и преориентацията на ценностите , които я определят , засилването на диалога между културите са пътят към нейното спасение. Ескалацията на насилието дори под етикета на “Трайна свобода” означава признаване правото на Бен Ладен  да воюва от позициите на другата цивилизация, претендираща за своето единствено място под небето – нещо от което самите ислямисти се отричат. Защото цивилизацията е една, както е един висшият дух, който я е сътворил, независимо от многото имена на Бога. Нейни са както благата, създавани за всички, но ползвани от избрани, така и оръдията за собственото й унищожение. Нейни са както невинните жертви, така й вдъхновителите на тяхната смърт, следвани от послушни обрекли себе си изпълнители, упоени от обещанията за ислямския рай с очакващи ги девственици, от друга измислена етническа или религиозна кауза. Един е и техният логичен край – липсата на бъдеще с човешки измерения.
ЗА ЕВРОПЕЙСКОТО И НАЦИОНАЛНО БЪДЕЩЕ 
Като отделен проблем се явява възможността за формиране на ново единно културно пространство в рамките на ЕС с определена специфика. Тук съществуват редица повече или по – малко общи, макар и не еднакви по географско разпространение традиции и характеристики, към които се отнасят западното християнство, културното наследство на античността.  Ренесансът и различните трансевропейски стилове в изкуството , философията на рационализма и емпиризма, либерално – демократичните устои, лингвистичната и расово етническа близост. Във всички тези области обаче елементите на сходство се съчетават с различия, които са не по – малко съществени от бариерите между европейци и не европейци. Такива са разминаването и прякото противопоставяне на католицизъм и протестанство, на етнически групи и национално – психологически типове. Рекламна брошура иронично обявява, че, “ ЕС обединява хумора на немците, верността на французите, мълчаливостта на италианците и щедростта на шотландците”. Доколко тази относителна общност е способна да формира ново равнище в “ единство в многообразието”, провъзгласено като културен принцип на европейското сътрудничество, е твърде спорен въпрос, който се дискутира от десетилетия. Бъдещото включване в ЕС на страните от Централна и Източна Европа прави тази задача още по – проблематична.
Сега в Западноевропейските общества се наблюдават няколко разнопосочни процеса и феномени, отразяващи присъщи на системата, макар и неясни по крайния резултат промени. Съвременната масова култура, като израз на подкопаващата националната идентичност социално – етична революция, хедонистичната ориентация към потребление и развлечение, подчиняването на духовните търсения на преобладаващия посредствен потребителски вкус – всичко това девалвира колективните ценности и формира унифицирано технократично възприятие на живота, притъпено усещане за духовното въобще  и за неговото национално културно измерение в частност. Различните концепции за новото гражданство, към авторите на които принадлежи и известният немски философ Ю. Хабермас, вече отхвърлят всяко позоваване на културно – историческия аспект, разглеждайки политическата общност изключително като “организация за производство и разпределение на блага” или като механизъм за осъществяване на индивидуални свободи и принципи на правова държава. Появяват се дори призиви да се заменви обтекаемата категория “ гражданин” с по – недвусмисленото понятие “отговорен потребител”.
В действителност, чрез разрива с конкретната историческа традиция, дълбоко вкоренена в природата на духовността, трудно може да се формира неподправена европейска идентичност. От тази гледна точка изграждането на обединена Европа е възможно само в органична връзка с културата и историческия опит на нейните народи, което предполага не игнориране на националните идентичности, а тяхната еволюция и съчетаване в общата европейска идентичност. Наред с това, чрез по – ефективното прилагане на политически технологии на Запад не може да се отрече възможността денационализацията на съзнанието да ускори над държавната интеграция, макар и де се окаже деструктивна за качеството в смисъл на европейското единство.
Независимо от това, на европейската и глобалистка ориентация  на елитите все още се противопоставят културната неповторимост на европейските нации и оцелелите корени на националното съзнание. Обратната страна на този процес са актовете на враждебност към европейските емигранти, електоралните успехи на дясно националистически партии, както и противопоставянето на една твърде ускорена интеграция. Населението, като цяло запазва базисните си патриотични ценности, макар и без присъщата за миналото екзалтация. Европейският съюз по общо признание не става обект на емоции. Предаността към Европа , доминираща над предаността към собствената страна, се среща само в редки случаи при отявлени “еврократи”. Думите на Р. Арон “ Старите нации ще продължат да живеят в сърцата на хората, а любовта към европейската нация още не се е родила”/20./ запазват своята актуалност въпреки прогреса на трансевропейските контакти.
Като философски принцип националната идея не се противопоставя на универсализма и интеграцията, а ги допълва и конкретизира. Понятието за човечество, състоящо се от нации , логически включва признаването на обединяващото ги измерение. “ Истински общочовешкото над национално братство “, писа на времето си руският религиозен философ И. Илин, “ е непостижимо без националните структури, извън които е невъзможен подемът на човешкият дух и култура.”/21./
На свой ред, истинското духовно постижение всякога е национално и същевременно надхвърля националното деление на хората, извеждайки ги извън тези предели, като свидетелство за неподправеното единство на човешкия род.
ЛИТЕРАТУРА
1. Цит. по: The nation State in Western Europe. Oxford 1995, p.52.
2. Hobsbaum E. Nations and nationalism since 1780. Cambridge 1990,p. 198.
3. Геллнер Э. Национализм возвращается. “ Новая и новейшая исстория”. М., Наука, 1989, с.55
4. Giddens A. The Consequences of Modernity.Cambridge 1990q p.180.
5. Held D. Democracy and Globalization. Boulder 1990. Vol. 3,N3, p.251.
6. Omahe K. The Bordless World. Fontana 1990. P.240.
7. Perro E. Penser la mondialisation. Recherches de science religiose. Vol.86, N,1 Paris 1998, p.15.
8. Uaiser K. Globalisterung  als ein Problemder Demokratisierung. “ International politik”N4/1998,8.15.
9. Omahe K. The end of the Nation State. New York 1995,p.256.
10. Approaches de la mondialisation. Analises e documents econ. N74, Paris 1998, p.61.
11. Gray J. False Dawn The delusions in Global Capitalism. London 1998, p.220.
12. Hirst P.. Thompson G. Globalization in Question. Cambridge 1996, p.218.
13. Strange S. The Retreat of the State. Cambridge 1996, p. 210.
14. Хосе Ортега и Гасет “ Човекът и хората” С., “ Летера” 1995, с. 199.
15. Smith A. Nationalism and Modernism. Soc.sc. Inf. London 1998. P.27.
16. The State in Western Europe. Ed. By Muller W., London 1994, p. 214.
17. Acquaviva  M. et.al. La corse et Republique. Monde diplomatique. Paris 1999,  N 543, p.14.
18. Huntington S. The  clash of civilizations. “ Foreign affairs”. New York 1993 ,. Vol. 72. N 3, p. 49.
19. Gellner E. Nations and Nationalism. Oxford 1983, p.150. 
20. Арон Р. 18 лекции за индустриалното общество. Сл, “Любомъдрие” 1995, с. 180.
21. Ильин И. А. Путь к очевидности М., “ Наука” 1993, С. 431.
back
 Web-designer: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 next