HOME
MAPS
ARHIVES
LINKS
CONTACT US
.
БЪЛГАРИЯ  И  МАКЕДОНИЯ  –  АЛТЕРНАТИВИ  НА  ЕВРОИНТЕГРАЦИЯТА
Дора Недина 
Институт по социология 
при БАН - София 
Тел./факс: (+359 2) 980-90-86
Национална идентичност на българската младеж 
и образът на Европа - поглед към участниците 
в НРД 1  и  ВМРО 2

Balkans'21 / volume 2 - 2003

Посткомунистическа България преминава през период на утвърждаване на най-значимите постижения на ХХ век като демокрация, пазарна икономика, гарантиране правата на отделния човешки индивид и т.н. Най-характерното обаче е плурализмът на ценности, съсъществуването на множество версии на индивидуални ценностни йерархии: “Ние живеем в свят, където хората имат право сами да избират собствения си модел на живот, да решават по съвест какви убеждения да изповядват, да определят формите на своето съществуване и цялото многообразие от начини, които техните предшественици не са владеели… Всеки има своите “ценности” … и това не е просто епистемологична позиция …, тя се поддържа и като морална позиция. Релативизмът отчасти се основава върху принципа на взаимно уважение.”  /Тейлър, с.12-21/. 
Основен идеологически ориентир за болшинството от българските юноши е представата за “европейските ценности”. Отношението “българско-европейско” проблематизира и затруднява процеса на национална идентификация с негативните си конотации, произтичащи от налагащото се сравнение. Основният въпрос тук и сега е :”Да си българин означава ли, че си и европеец?” . Най-общо може да се каже, че осъзнаването на дистанцията “България - Европа” води до омаловажаването и изтласкването в периферията на националната идентичност като пречка за европейската културна самоидентификация на българския юноша, както и до приоритет на индивидуалистичната пред колективистичната национална ориентация. 
На този общ фон младите участници в НРД и ВМРО (които са незначителен дял от младите хора) като че ли са с по-ясно изразена колективистична ориентация, но самото включване в тези движения има и индивидуализиращ ефект, задоволяващ потребността им да се чувстват различни. Както религиозната доктрина, така и националната идея - и при едните, и при другите - функционира в идеологически смисъл, като възможност за реализиране на необходимостта да се посветиш и осмислиш индивидуалния си живот. 
А. ОБРАЗЪТ НА ЕВРОПА И ПРОЦЕСЪТ НА САМОИДЕНТИФИКАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЮНОША
Основен индикатор за формирането на националната идентичност на българския юноша е “образът на Европа” 
Във времето на “края на идеологиите”  евроориентацията е доминиращата ценност в публичното пространство на България, тъй като “приобщаването към Европа” е дефинирано като днешния “цивилизационен избор”. Европа е символ на всичко онова, което не се е случило, но трябва да се случи в България. Същевременно евроориентацията е една противоречива представа, в която се преплитат синкретичният образ за Европа като изобщо “Запад” (синоним на висок жизнен стандарт и потребление, възможност за реализация, защото там справедливо успяват можещите, истинска култура и цивилизованост и пр., без обаче да е налице конкретно познаване на вътрешните регионални специфики и проблеми), и амбивалентната оценка вече през призмата на отношението “България - Европа” (”Балкани - Европа”, “Запад -Изток”, “малка държава -Велики сили”). В колективната памет това е представата за Великите сили, които са решавали националната ни съдба винаги с оглед на своите интереси.
Приобщаването към Европа означава и изисква интериоризиране на европейските ценности. Основната интеграционна ос в идеологическата идентификация на българския юноша е тъкмо представата за тези ценности, макар все още смътна и неизбистрена. .Няма съмнение обаче, че въпреки трудностите на продължителния и болезнен български преход, пораждащи известни колебания, в болшинството си българската младеж е убедена в преимуществата на демокрацията, пазарната икономика и пр.ценности, символ на които е Европа.
Образът на Европа заема стратегическо място и в националната самоидентификация на юношите, защото този процес протича едновременно и като европейска културна идентификация в светлината на евроинтеграцията на нашето общество. Това означава, че осъзнаването на себе си като българин изисква едновременно проблематизирането на въпроса “Доколко съм Европеец?”. В този контекст се мисли българското - до каква степен да си българин означава и да си европеец. “Европа” възбужда, актуализира представата за отрицателния български имидж и цялата противоречивост на “българско - европейско”, което е източник на повече или по-малко негативни чувства и негативна самооценка в качеството ми на българин. От една страна се осъзнава културната дистанция от Европа, а от друга, това поражда стремеж към рационализиране, оправдаване на този факт, като причините се визират понякога и в самата Европа. Всичко това ражда различен тип решаване на проблема "собствена национална идентификация".
Тази противоречива картина намери отражение и в резултатите от изследванията през последните две години със зрелостници в 33 езикова гимназия и Средно спортно училище "Чавдар" в София и с участници в НРД и ВМРО. Бяха съчетани количествени (анкетна карта с отворени и затворени въпроси) с качествени методи (контент анализ на свободен текст на тема “Българинът и Европа” и нестандартизирани интервюта с участници в НРД и ВМРО).
На въпроса “Европеец ли е българинът, според Вас?” отговор “Да, напълно” дават общо 32% като няма разлика между респондентите от езиковата гимназия и спортното училище, с “Не съвсем” отговарят 45% - 52% от ЕГ и 36% от СУ. Всеки пети от анкетираните смята, че българинът няма абсолютно никакво основание да гледа на себе си като европеец. Интересно е да се съпоставят тези отговори с отговорите на въпроса ”Вие чувствате ли се европеец?”. Напълно се чувстват европейци 43% от юношите, разпределени така: в ЕГ това са почти половината - 48%, докато в СУ - 36%. Разликата от 16 пункта в полза на възприемането на себе си като европеец в сравнение с представата за българина като европеец може би отразява реалния факт, че учениците от последния клас на езиковата гимназия имат по-ясна представа за критериите да си европеец (пътували са доста, част от тях разполагат с компютри и “Интернет”, около 30% от тях кандидатстват направо във Франция, където дипломите им се признават и т.н) и правят разликата между себе си и средностатистическия българин именно от гледна точка на тези критерии. Но и в ЕГ може би тъкмо от тези позиции 41% не се чувстват съвсем европейци, а 9% абсолютно не се самооценяват като такива. В СУ последната група е значително по-голяма -21% (което може да бъде и израз на осъзнаването, че в Европа не ни признават за европейци, но пък и мен не ме е грижа за това - харесва ми да съм такъв какъвто съм - неевропеец). 43% дават отговор ”Не съвсем”, а 56%, т.е. повече от половината от учениците от двете училища си дават сметка, че не са съвсем или никак европейци, а това говори все пак за сериозен реализъм и осъзнаване на сложността на проблема. Този извод намира потвърждение и от контент-анализа на свободните есета на тема “Българинът и Европа” (120 есета).
Преобладаващото мнение може да бъде определено като еврооптимизъм. Ако приемем възгледа ,че настроението в България се променя от евроентусиазъм към евроскептицизъм (от”Европа е панацея за всичките ни проблеми” към “Това едва ли е толкова лесно и едва ли ще се случи толкова скоро”), в есетата могат да се видят вариациите на тези настроения. Налице е общо взето реалистично осъзнаване на дистанцията между европееца и българина, съчетано с надеждата, че тя може да бъде преодоляна. Не са за подценяване и възгледите, изразяващи съмнение, че средностатистическият българин е способен да се справи с тази задача. Като имаме предвид, че на въпроса ”Бихте ли напуснали България и защо?” 74% от респондентите отговарят, че биха я напуснали за известно време (72% от ЕГ и 78% от СУ), може да се направи изводът, че оптимизмът изразява в по-голяма степен надеждата за “постижимостта” на Европа в личен план като индивидуалната жизнена стратегия на юношата. Това се подкрепя от “потенциалното емигранство” на младежта, регистрирано в други изследвания. Допълнителна информация, илюстрираща това твърдение дава разпределението на отговорите на въпроса “Смятате ли, че ще можете да се реализирате професионално в България?”. 70% от респондентите отговарят по-скоро отрицателно: с “Не съвсем” - 50% и с “Абсолютно не” - 20% (почти без разлика между двете училища). Вероятно социалната желателност обяснява защо относително малко хора в нашето изследване заявяват открито, че ще напуснат България завинаги - само 14%, но без съмнение “Европа” (или по-скоро Запад) присъства в потребностното бъдеще на болшинството от българската младеж, както като средство за професионална реализация, така и за по-висок жизнен стандарт и човешко достойнство. Това може да се илюстрира и с конкретни цитати от младите хора, писали на тема “Българинът и Европа.” 
Текстовете могат да бъдат разделени на две групи по критерия отношение “българско - европейско”: първо преобладава мнението, обобщено като “Европейци сме, ама не чак дотам” (А. Константинов), които са най-висок процент; второ, защитната стратегия “Защо не трябва да се срамуваме, че сме българи?” и в частност есета, в които се защитава тезата "Не само, че “Европа” е виновна за проблемите ни, но и българите имат какво да предложат на Европа, която не може да ни оцени".
А. В първата група се посочват различни причини, които търсят обяснението за това, че не сме европейци в самите нас, в нашата история и т.н. Подредени по степен на натрупване, те изглеждат така:
Българският манталитет, народопсихологията ни и особено някои особености на морала като робска психика, смирение (много често като причина за това се посочват петвековното турско робство, към което понякога се прибавя и петдесетте години комунизъм), егоизъм, индивидуализъм, алчност, завист, пасивност (чака всичко наготово), склонност към подражателство, културна изостаналост, простащина, чалга, предателство, ограниченост в мисленето, липсата на чистота (улиците, градския транспорт, обществените заведения) и пр. Ето и някои цитати в подкрепа на казаното: “Само географски сме в Европа”, “Ние сме много далече от Европа, може да се каже - на отделен континент, защото … в течение на вековете борбеността преминава в смирение, смелостта - в страх, а мъдростта в алчност… Истинската трагедия обаче идва след Освобождението, когато най-заслужилите българи биват изхвърлени от обществото”, “И къде е моралът на днешния българин, има ли въобще този човек морал, когато гледа само как да излъже и краде как е тръгнал към Европа?!” “Къде сме ние ? На последно място, просто защото българинът не милее за родното, не пази околната среда, чака всичко наготово”, “Българинът е далеч от Европа - нещо като различна цивилизация… Изостанали сме, мислим закостеняло”, “Депресира ме простащината на българите, духовният упадък, чалгата… Това е срамно” “ Колко от нас са си задали въпроса ”Готови ли сме да се превърнем в европейска страна, колко от нас осъзнават сложността на задачата? Според мен Европа ще остане за нас само блян, само недостижима мечта, ако не осъзнаем колко много труд и усилия трябва да положим “, “Петвековното турско робство е научило българина да живее само за себе си, без да се интересува от своите събратя”, “Българинът все още не е готов да влезе в Европа, тъй като не е отворен към света и към другите хора, а живее егоистично… Българинът е далече като поведение, съзнание и отговорност от европееца, българинът тялом е в Европа, но духом е по-далече от нея дори отколкото японеца”, “Нямаме европейски манталитет, с две думи - българинът живее в друго време - отминало и забравено от истинските европейци, с остарял начин на мислене”, ”Нашата националност е станала нарицателно име за крадец, измамник, простак”, ”Свикнал е все други да го измъкват от кашата”, ”Гледа не на мен да ми е добре, а на съседа да му е зле”, ”Културното му равнище е под това на Европа - материализъм, съчетан с неграмотност дава профан” и т.н.
Като особено характерна специфика за българския манталитет се посочва отсъствието на чувство за национално достойнство и отчужденото отношение на българина към собствената му държава (и към българското изобщо). ”Българинът първо трябва да се научи да бъде патриот и едва тогава ще стане европеец”, “Защо вместо постоянно да се възхищаваме от чуждото, не се постараем да “позакърпим” своето, защо чужденците трябва да не отварят очите за националното ни достойнство?”, ”Защо не сме като другите хора, защо не се гордеем с нашата страна… Това, за което се възхищавам на европейците, е техния национализъм - винаги защитават Родината си и нейните интереси, не се борят само за себе си, за своя успех, а и за народа, за държавата”, “Българинът гледа да се обогати, като използва хаоса в държавата”, “Трябва да се научим да бъдем задружни, единни и сплотени… Българинът гледа на собственото си обогатяване като на нещо независимо и отделно от това на страната си…”
Това отношение към държавата е валидно в най-голяма степен за българските управници и политици (“и преди, и сега”), които са посочени като отделна и много съществена причина за отдалечеността на България от Европа (”Основна причина за положението на България е отношението на управляващите към държавата - и преди , и сега.”). Очевидно е, че у хората, които са на показ в публичното пространство най-ясно изпъкват тези негативни национални черти, но така или иначе причината “лоши управници” се хипостазира и разглежда малко безотносително от българския манталитет. Това обяснява факта, че на въпроса “На коя политическа сила симпатизирате?“ около 70% от анкетираните отговарят, че не се интересуват от политика. Налице е ясно изразена загуба на доверие към българската политическа класа и - като резултат от това - политическа апатия и чувството, че “тук нищо не зависи от мен”. Отвращението от корупцията, безнаказаната престъпност (По улиците на България - само бездомни кучета и “мутри”), непосилните данъци, (“Българските управници не само, че не мислят за народа си, но гледат само да го ограбват”), склонността към безпринципни компромиси на българските политици (”Готови са да сменят дори името на България) е свидетелство за авторитарност в мисленето и за отсъствие на гражданско чувство.
Всичко това според младите води до изключително тежкото - не само в икономическо отношение - положение в страната. България е страна, в която е трудно да се живее: “Не е срамно да си българин, но за съжаление, е трудно да си такъв”, ”като българи малко хора могат да бъдат щастливи”, животът тук е едно “всекидневно унижение за обикновените хора”, “бедна страна, която не може да осигури нормално съществуване”, “абсурдна страна “ и т.н. Разбира се, това прави много трудна и професионалната реализация в страна, където “пробиват мошениците и “мутрите”, “хората вече не казват “учи, за да сполучиш”, а казват “учи, за да не живееш тук, защото в България вече и учените хора не живеят добре”. Ето как една ученичка изразява чувството от осъзнаването на тези факти: “Чувствам се депресирана като правя най-просто сравнение между моя живот и живота на моите връстници от Германия, Франция и т.н. А това сравнение мога да го направя, защото имам “Интернет”, защото съм пътувала… Аз не желая да остана в една страна, където нямам възможност за развитие и не е срамно да си признаем, че завиждаме на тези, които го имат. На всички на моята възраст погледите са отправени на Запад и дори още по-на Запад - САШ, Канада… Това е предостатъчно да се отвратиш от Родината си, аз лично не бих живяла тук, защото не виждам за себе си никаква перспектива”. Изводът който се налага от тази преобладаваща група текстове е, че за българина, поне в обозримото бъдеще, Европа остава “блян, мечта, утопия”, ако не промени манталитета (своя и на управниците си). Докато “Бай Ганьо е запазена марка за българското”, Европа - Западът е постижим само индивидуално: “Тези, които емигрират са по-независими хора…, те са “белите овце”, които отиват при себеподобните си, защото не могат да виреят между многото черни овце тук”.
Б. Във втората обособена група от текстове юношите - наред с осъзнаването (поне до някаква степен) на изостаналостта на България спрямо Европа - поставят акцента върху надеждата, че тази изостаналост може да бъде преодоляна. Опорните точки за такова компенсиране на комплекса за национална малоценност се търсят преди всичко в миналото. Причините за недъзите в националния характер се търсят непосредствено в днешното тежко икономическо положение (”Поради трудния живот българинът проявява най-лошите си черти в момента - не може да сме еднакви с германците, когато те получават 4 -5000 марки, а ние - 200 марки”), а то пък на свой ред се обяснява с някакви външни причини. Най-често срещаните размишления на тема “Защо не трябва да се срамуваме, че сме българи” са:
- Географски: ”красива природа”, красиво Черноморие, планини, полезни изкопаеми, плодородни територии (”Защо всички искат точно нас да завладеят”);
- Исторически: ”велика, древна, вековна история (”най-стара държава от 1300 г., днешните велики държави не ги е имало, още са били племена), велики царе (Симеон, Крум, Самуил), велики битки (особено съперничеството с Византия без да се разбира нейното културно превъзходство), Азбуката, богато културно наследство. Един много разпространен вариант на историческо обяснение е възгледът, че България винаги е била жертва (”играчка”) в ръцете на Великите сили и макар че “смелите българи почти не са губили военна битка”, националната ни съдба е незаслужено нещастна.
- Качества, които характеризират българина, макар че не винаги ги проявява: интелигентност (”2-ри в света, пише го и в официалната национална доктрина, българин е измислил компютъра, някакво лекарство срещу СПИН /!/, най-много висшисти“ и т.н.), трудолюбие, упоритост (винаги сме оцелявали), благодарение на Силата на българския дух сме се запазили като народ, талантлив, артистичен народ, весел и жизнерадостен (”българите сме големи купонджии”), податлив на промяна, физически надарен (”жените - най-хубави, а мъжете - най-потентни - дали и сърбите не мислят точно същото за себе си?). Накратко казано “…у българина има голям потенциал, който обаче той проявява най-вече в чужбина, когато работи за себе си”. И освен това, той “не оценява своите качества, липсва му самочувствие, а това много му пречи”.
В. Има и една -най-малка - група текстове, в които се вижда как за младия човек е непосилно да осмисли цялата сложност на въпроса за отношението “българско - европейско” и да понесе произтичащата негативна национална самооценка. Той като че ли е обърнал гръб на проблема и по хиперкомпенсаторен начин “се е хванал” за всички ширещи се в масовото съзнание митологеми. Тук се срещат твърдения като: “Ние ги превъзхождаме (европейците) по интелигентност и култура”, те са “тъпи и ограничени, тясно специализирани”, “Европейците са студени, мислят само за себе си”, "Толкова са ограничени, че не знаят нищо за нас или пък имат “само негативна информация”, “Ние сме европейци, но те не ни приемат за такива”, “гледат на нас както ние гледаме на циганите”. Но само да си представим: ”Ако един обикновен българин разполага с парите на един обикновен французин, например, той би могъл да се развие много повече, защото според мен българите като цяло са много интелигентни хора”, "И сега в отношението към нас те изхождат от егоистичните си икономически интереси - много често като пример се дава искането за закриването на атомния реактор “Козлодуй”. С една дума: ”Европа може и да е хубаво нещо, но европейците - не” - тя като че ли не е резултат от усилията на самите европейци, ами природно явление. Такъв опростенчески подход и отказ да се приеме сравнението на българското с европейското се среща много по-често при представителите от СУ в сравнение с Езиковата гимназия. 
Нестандартизираните интервюта с представители на НРД и ВМРО показват коренно различна картина. Членовете на религиозните общности декларират, че биха отишли там, където “се налага”, но тъй като в България е особено важно да се проповядва съответната вяра, те остават тук: “Аз съм се родила тук и смятам, че именно на българите трябва да се отворят очите за духовен живот. И затова не съм отишла другаде, както правят много мои връстници”. Това обаче е повече дълг към религиозността, отколкото към България. Процесът на евроинтеграция е полезен, защото би довел до създаването на демократични “като в Европа” закони, които пък на свой ред биха позволили по-свободна и по-успешна религиозна дейност. За разлика от болшинството младежи от контролната група, при религиозните младежи “Европа” не присъства в личния план, в индивидуалната жизнена стратегия (макар и възможна като вариант), а се възприема през призмата на доминиращата религиозна идентичност. Много рядко младите хора използват участието си в НРД като трамплин за напускане на България ("Вероника замина за САЩ и повече не се обади").
При представителите на ВМРО най-силно е изразен негативизъм и подозрителност към Европа - “България има важно стратегическо значение” и Европа се интересува от нас по изключително користни подбуди, същата Европа и изобщо “Великите сили”, на които се дължи нещастната ни съдба, са изразена “заплахата” за “претопяването на България”. От друга страна, амбивалентността в отношението прозира в осъзнаването, че бъдещето на България е в Европа, макар и “Европа на отечествата”.
Както се вижда “образът за Европа” фокусира както проблемите, възникващи при формирането на националната идентичност на българските юноши, така и основните ценности в процеса на тяхната идеологическа идентификация. Българската национална идентичност се проблематизира в светлината на представата за Европа, която “в позицията си на “Друг” става за нас повик да се замислим кои сме и къде стоим. Така тя влиза в досег с /националното/ самосъзнание, подтиквайки го било към самаутвърждаване, било към самокритика. За българите … тя поставя въпроса какви бихме желали да бъдем и как да живеем.” / Р. Даскалов, с. 60/  Представата за Европа провокира юношите да търсят отговор на произтичащата от сравнението негативна самооценка. Като конструктивна стратегия може да бъде разглеждана индивидуалистичната ориентация и омаловажаването на националната принадлежност в резултат на ясното осъзнаване на културната дистанция “България - Европа”. Обратно, защитна е стратегията на игнориране на тази дистанция и на отказа от сравнение  .И в двата случая, обаче, разликата между България и Европа не се мисли като “цивилизационна”, а като чисто количествена, въпрос само на настигане, на преодоляване на изоставането. И така действително Европа - като формула за благосъстояние, свобода и сигурност - е ценностен ориентир и смислов хоризонт в потребностното бъдеще на болшинството от българските юноши.
Б. НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ НА БЪЛГАРСКАТА МЛАДЕЖ
Национализмът, който след Втората световна война изглеждаше “смъртно ранен”, се завръща на европейската политическа сцена и съвсем естествено, заема важно място и в интелектуалния дискурс на последните 20 години. Множеството разбирания за нация се движат от "нацията като продукт" на волята на гражданите на една държава за политическа общност (Франция) до "нацията като продукт" на националното чувство, което ражда и държавата (Германия).
Възникването на българската нация и национализъм е подобен на “германския модел”, тъй като започва в рамките на все още съществуващата османска империя. Закъснялото Освобождение, а оттук и късната модернизация, липсата на национална аристокрация пораждат егалитаристки синдром. 50-те години господстваща комунистическа идеология не само че утвърждават този егалитаризъм, но прекъсват и без друго закъснелия процес на национална идентификация, интерпретирайки национализма като отживелица от миналото, която ще бъде претопена от интернационализма (макар това да не е съвсем точно за последните години от управлението на Т. Живков). Действително идеята за нация изобщо е свързана с идеята за равенство, но при хроничната българска бедност равенството тук има един по-скоро негативен смисъл - като равенство в бедността. “Българският зъл гений” - завистта (К. Христов) в съчетание с “войната на спомените” затруднява твърде много възникването на “общ въобразен смисъл” - единственото, което свързва хората в нация според Бенедикт Андерсън, затруднява появата на национално самосъзнание и национална идентичност. Всичко това ни дава основание да говорим за незавършен процес на формиране на българската национална идентичност. Българският национализъм е обърнат много повече назад към миналото, отколкото към представата за едно общо бъдеще. Същевременно обаче, актуалният процес на евроинтеграция изтласква напред въпроса “Кои сме ние?” и задава съществен дебат в медийното пространство, в интелектуалния (симптом за интензивна саморефлексия) и в управленския дискурс. Процесът на европейското приобщаване разкрива едно все още неуравновесено и амбивалентно отношение към Европа, което изразява разделението на българското общество. Опитът на предишното правителство да идеологизира “българската национална идея” в светлината на евроинтеграцията показва, че става дума за реални и преобладаващи в българското общество страхове от “загубването на себе си” преди да сме разбрали кои сме, преди да сме формулирали някакъв “общ смисъл” и самобитност. Това е “националната среда” за българския юноша днес.
Разгледана на индивидуално равнище, националната идентичност е част, вид социална идентичност, която пък на свой ред е резултат от интегрирането на значимите за личността групови идентификации. В европейския социалнопсихологически дискурс формираната социална идентичност не само класифицира социалния свят, но и създава система от ориентации за себеотнасяне, създава и определя мястото на индивида в обществото. По този начин индивидите не само се определят, но и развиват самите себе си в представите на тяхната членска група.  Националната идентификация е част от процеса на социална идентификация и изисква момент на субектност, на доброволно културно приобщаване и осъзнаване на тази принадлежност, т.е. тя протича до голяма степен като процес на самоопределение, на самоидентификация. В етапа на юношеската “криза на идентичността”  - етап на преформулиране и нов синтез на предишни с нови социални идентификации, интеграционното ядро, преподреждащо стари и нови групови принадлежности в една непротиворечива цялост, е  формираната вече относително устойчива ценностна система. В зависимост от йерархията на ценностите се изгражда и йерархията на социалните идентификации. Мястото на националната принадлежност и нейната субективна значимост произтичат от връзката й с основните ценности на младия човек. Проведеното изследване свидетелства за една изтласкана в периферията национална идентичност и дори представителите на ВМРО са изключение,  потвърждаващо правилото. 
Подробният анализ на дълбинните интервюта, както и свободно писаните текстове, се разминава в някои отношения с анализа на резултатите от количествения метод на същите юноши, но това говори повече за възможностите на различните методики и за необходимостта от тяхното съчетаване, отколкото за съдържателно разминаване. Общо и за двете използвани методики бе включването на въпрос за отношението към образа на бай Ганъо от едноименното произведение на А. Константинов (той се среща достатъчно често като символ и в свободните текстове). Както казва Р. Даскалов  ”Този литературен герой се превръща в един от най-универсалните символи на “българското”. И по-нататък: “Съвсем рано възниква прословутият спор национален или социален “тип” е бай-Ганъо”. Най-релевантен към изследвания тук проблем е възгледът на Б. Пенев, че образът на бай Ганъо “се доминира от противопоставянето “културност” - образованост, европейкост от една страна, и изостаналост - простотия, българско, балканско.., образ на всичко отрицателно у българина.” /Даскалов ,116-121 с./
На въпроса “Бай Ганьо според Вас е повече национален или повече социален герой?” отговорите се разпределят почти по равно: за 39% от респондентите Бай Ганьо е носител по-скоро на национални черти, за 41% - на социални, а за 8% - “и двете”. А Иван от ВМРО казва, че не обича А. Константинов, защото е пародирал българина.  Докато на директния въпрос ”Гордеете ли се, че сте българин и защо?” 65% от анкетираните (74% в СУ и 59% в ЕГ) отговарят утвърдително по разбираеми причини: става дума за едно повече декларирано, отколкото действително чувство на национална гордост. Само 8% от запитаните си позволяват да отговорят, че абсолютно не се гордеят, а 26% дават уклончиви отговори на този въпрос. Стремежът към индивидуален успех и просперитет, характерен за младите хора, говори както за вяра в собствените сили и възможности (непроверени още в практиката), така и за маловажността, периферността на националната идентичност в цялостната идентичност на младия човек 
Изводът, че националната идентичност е изтласкана в периферията на социалната идентичност на младия човек, се отнася в още по-голяма степен за участниците в нови религиозни движения (НРД). Изборът на обекта на изследване - представители на екстремистки варианти на религиозност и национализъм - бе продиктуван от теоретични предпоставки, разкриващи връзката между религията и идеята за нация. “През ХІХ и ХХ век национализмът зае мястото на религията …защото той задоволява религиозната потребност от смисъл и общност“ (Алтермат, с.136) Не става дума просто за заместване - идеята за нация по подходящ начин компенсира дефицитите от секуларизма на модерността. Подобна мисъл макар по различен начин изразява А. Солженицин, когато твърди, че всеки народ вярва в единствеността на своя Бог.
Това налага да разширим понятието за национална идентичност, което не е просто и само чувство за групова принадлежност редом с останалите колективни идентичности. Идеята за нацията свързва минало, настояще и бъдеще на един народ, придавайки смисъл и ценност на историческите събития. Така загубилият вяра в личното си безсмъртие модерен човек получава възможност да се обезсмърти в духа на нацията си. 
Както особената религиозност на НРД, така и крайният национализъм на участниците във ВМРО функционират като идеология, задоволяват потребността на българския юноша от смисъл, посвещение, служене. И двете крайности са различни отговори на един и същи проблем - политическият и ценностен хаос и негативните конотации на българската национална идентичност. При участниците в НРД става дума за бягство от проблема, а при участниците във ВМРО - за хиперкомпенсация по отношение на същото.
Като се има предвид ,че за юношата идентификацията с религиозната общност се превръща в доминатна идентичност, през призмата на която се преосмисля и същевременно до голяма степен се реконструира предишния опит, е трудно да се достигне до автентичното преживяване на националната идентичност преди индоктринирането. Националността  е само едно от обозначенията на материалния свят. Болшинството от участниците в НРД не си спомнят (или не искат) националността някога да е имала значение за тях. Дори когато си признаят, че са имали такива вълнения, те ги омаловажават от позицията на днешната си вяра: ”Плакала съм като съм чела български исторически романи. Аз съм българка на практика, но сега просто го приемам като факт - нали знаеш, едно от обозначенията. Сега просто не ми е важно, а истината е, че това беше важно за мен.” И още: ”За мен Ведите са по-ценни отколкото “История славянобългарска”. Или: “Аз всъщност участвах и в нещо като скинхедска група - доста време си ходех с бръсната глава. И през ВМРО преминах. Много се интересувах от историята на България и когато я изучавах открих неща, с които … ние можем да се гордеем. … Сега вече се опитвам да мисля за себе си духовно, като за душа, което няма нищо общо с това дали съм българин или нещо друго”. 
Декларираното становище на повечето религиозни младежи е, че националната принадлежност никога не е била нещо значимо за тях, и особено пък в момента отношението им към този проблем е спокойно и дистанцирано. Индиректно обаче, когато не се обсъжда специално проблема за националната идентичност, а се разказват конкретни житейски събития, се промъкват фрази, свидетелстващи за едно по-различно, определено негативно отношение към българите и българското: “Българинът обича да се оплаква”, “…все гледа в чинията на съседа”, “…дори и да е добър, гледа да се покаже лош, защото това се цени, така се успява”, “Българите са лоши, защото са завистливи - това се разбира добре, когато си бил в лагер за чужденци в чужбина.”, “Аз мисля, че българите не само са изключително нетолерантни, но и особено нерелигиозни хора.", “Българите нямат широк мироглед, затворени са в себе си”.
При участниците във ВМРО отговорът на негативно оцветената в светлината на евроинтеграцията национална идентичност може да се разглежда като вариант на “хиперкомпенсация” (в смисъла на А. Адлер), която се осъществява посредством бягство в “славното минало” чрез най-често срещащите се в масовото съзнание митологеми: “България е била една от най-великите европейски държави”. Акцентират се избирателно онези моменти на героични победи и възход, а също и на проявена жертвоготовност, и обратно - загубите са резултат от обединените действия на “коварните Велики сили”. Можем да употребим психологическия термин “външен локус на контрол”, за да обозначим феномена, проявяващ се във възгледа, че “за днешната ни изостаналост не сме виновни ние”. Тук е налице най-ясно артикулирана ксенофобия и нетолирантност към чуждото, “небългарското” - “сектите трябва да се забранят” (почти всички интервюирани се самоопределят като православни християни), “не съм чак за това да се убиват циганите”, но все пак има хора, които “мразят циганите”, "българите в България намаляват” и пр.
Основният мотив за включване във ВМРО е патриотизмът: “ВМРО е много силна идея”, “посветил съм си живота на ВМРО”, “ВМРО ми даде повече, отколкото майка ми и баща ми” и т.н. Служенето на България днес е “мисия” за младия човек, който мисли за националните идеали, защото “българщината е в опасност”. Националната идея при тези младежи функционира като идеология - национализмът им е почти религиозен. Същевременно макар между интервюираните да преобладават студенти тук като че ли тя е най-неизбистрена и противоречива (за разлика от участниците в НРД). Тя се движи от възгледа “България и Македония - един народ, две държави” до :”Българите не заслужават държава”. Много често младежите изразяват разочарование от самата организация, от нейното ръководство, споделят и за “текучество” поради тази причина. Много силно е недоволството от българските управници, от политическия елит изобщо: “Не служат на България“, “не защитават националните интереси”.
Вече стана дума и за противоречивото отношение към Европа при интервюираните от ВМРО. Интериоризирането на негативното отношение (или най-малко непознаване) към България и българското от страна на “Запада” поражда необходимостта (когато националната идентичност остава значима) от компенсиране на тази негативна самооценка като българин. “Загърбването” на този проблем се решава чрез включването във ВМРО, което огражда младия националист от външния свят и му предлага атмосфера на разбиране и общосподелена национална гордост.
Националната идентичност е проблематизирана за българския юноша и това не се дължи единствено на характерните за тази възраст “смущения в идентичността”. Тя - като елемент от процеса на конструиране на зрялата идентичност - е натоварена с други смисли. Както за юношите от контролната група, така и за участниците в НРД, проблемът се решава посредством омаловажаване на значимостта й и изтласкването й в периферията на социалната идентичност. При изследваните от ЕГ и СУ юноши се разкрива ясно изразен индивидуализъм и отсъствие на значима социална идентичност, т.е. не функционираща ефективно национална идентичност, при религиозните младежи в доминираща идентичност се превръща религиозната, която също притежава “индивидуализиращ” ефект, при младежите от ВМРО национализмът се превръща в мисия и изпълнява същата функция, губейки истинското си съдържание. 
Бележки и литература 
1. НРД - нови религиозни движения. Използвам термина, възприет от специалистката по този проблем Айлийн Баркър - “Новите религиозни движения” - ИК “Литавра”, София, 1997 г.
2. ВМРО - Вътрешна македонска революционна организация.
3. Алтермат Урс, “Етнонационализмът в Европа”, Изд-во “ГАЛ-ИКО”, София, 1998 г.
4. Даскалов Румен, “Между Изтока и Запада”, ЛИК, София, 1998 г.
5. Тейлър Чарлс, “Безпокойството на модерността”, Изд-во “КХ”, София, 1999 г. обратно
back
 Web-designer: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 next