HOME
ARCHIVES
MAPS
LINKS
CONTACT US
.
БЪЛГАРИЯ  И  МАКЕДОНИЯ  –  АЛТЕРНАТИВИ  НА  ЕВРОИНТЕГРАЦИЯТА
Долорес Арсенова
министър на околната среда 
и водите
Доц. д-р Кирил Кертиков 
Институт по социология 
при БАН - София 
Тел./факс: (+359 2) 980-61-32 
E-mail: kertikov@mail.bg
БЪЛГАРСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ МОДЕЛ И КОНСТИТУЦИОННАТА КРИЗА В МАКЕДОНИЯ
- 2 част - 
(продължение от брой 1 / 2002)
8. Постижения и проблеми на българската държава и на гражданското общество
След последните парламентарни избори в Македония българската страна своевременно ревизира в духа на европейските ценности и традиции отношенията си с Македония. 
Първо, преодоля “антиномичността” на предходния подход, резюмиран в абсурдната позиция “Признахме първи в света Република Македония, ала не признаваме съществуването на македонска нация и на македонски език”.
Кабинетът Костов призна официално конституционалността на македонския език, (а косвено с това и съществуването на македонска нация). По този начин двустранните отношения бяха “деблокирани” и издигнати най-после на ново равнище.
Второ, след конституирането на новия ширококоалиционен кабинет на Македония отношенията между двете страни са вече (вероятно и окончателно) издигнати от равнище на междуполитически взаимоотношения в ранг на междудържавна политика.
Трето, позитивна промяна в отношението си към Македония проявяват включително и известните като националистически български политически партии, в т.ч. дори и българското ВМРО – Национално движение. Характерно е, че при последните парламентарни избори в основни линии то се отказа от евтин етнопопулизъм.
Четвърто, за чест на повечето български масмедии в основни линии те също преодоляха характерния допреди година-две етноцентризъм и етнопопулизъм. Постепенно отказът им от “патерналистическия” подход при интерпретирането на Македония се превръща в трайна тенденция. 
Същевременно остават все още открити – “текущи” и кардинални проблеми:
  • Историците на двете страни все още отказват да осъществят взаимен прочит на общата история. При това не само на старата, но и на новата. Между тях напр. не е постигнат консенсус кога България освобождава Вардарска Македония – дали през 1941 или през 1944 г.?;
  • Източно-православните църкви в двете страни се придържат към дистанция, трудно обяснима и същевременно вредна при новите обстоятелства;
  • Изостава развитието на инфраструктурните проекти (напр. “коридор № 8”, както и изстраданата жп  линия);
  • “Висящ”остава проблемът с масовото разпространение на ежедневници и др. периодични издания (на реципрочни начала);
  • Културното сътрудничество между двете страни е “под критичния минимум”;
  • Туризмът остава все още в зачатъчни форми и т.н.
  • Кардиналният проблем (особено в условията на свръх-критичната ситуация в Македония, окачествена от премиера й като “въстание” на част от албанската общност и представляваща в този смисъл форма на евентуална гражданска война), е свързан с необходимостта от търсенето на радикално нов подход в двустранните отношения.
    Приемливо е предложението на президентите на двете страни в диалога да се включи и албанският им колега. И същевременно то крие в себе си опасности. Защото непривличането на югославския и на гръцкия им партньори представлява познат от историята елемент на “първична балканизация”. А европеизацията се основава на други критерии.
     Най-същественото е обаче, че двете страни вече осъзнават основното: тяхната евроинтеграция не може да се осъществи като два “паралелни” и независими един от друг процеси. Напротив – те са взаимно обуславящи и взаимно предпоставящи се. И в този смисъл – безалтернативни… Тази констатация би могла да бъде обоснована чрез анализ на “общото” и “различното” между ситуацията  в България и Македония.
    9. Осмислянето на общото и различното между двете страни – 
    предпоставка за тяхната евроинтеграция
    А. Общото между двете страни:
    1. Народите имат общ етнически корен – славяноезично население;
    2. Изповядват обща религия – източното православие;
    3. Имат обща азбука –“Кирилицата” (с незначителни модификации, разминаващи се само с няколко буквени знаци, привнесени през последните няколко десетилетия от миналото столетие);
    4. Езиците им са напълно или почти идентични. По същество представляват диалектни форми на “източни” и “западни” фонетични модификации;
    5. В определени исторически периоди са били съставни части на обща държава;
    6. Имат обща историческа съдба – пет столетия са били под османско подтисничество;
    7. Водили са съвместни революционни национално-освободителни борби срещу османския феодален гнет, (които макар и сами по себе си безуспешни, са предизвикали в крайна сметка тяхното етно-национално освобождение чрез военна намеса на външни сили);
    8. Териториалните им граници са били определяни чрез “съглашателства” от страна на т. нар. “велики сили”.(И в двата случая без адекватно съобразяване с реалната етническа диаспора: главно по политико-конюнктурни международни съображения и в ущърб на освободените от османско потисничество народи);
    9. Естественото сближение между тях (като сродни по етногенезис народности) е било традиционно “блокирано” от техните освободители ;
    10. Емблематично общото е също, че в условията на разпад на бившата социалистическа общност двете страни успяват да придобият държавен суверинитет  без чужди протекции. (България се отказа да бъде повече “сателит” на бившия СССР, Македония се откъсна от бивша СФР Югославия чрез легитимен референдум);
    11. Въпреки изключителната си политическа активност двете  страни остават обаче в плен на чужди геополитически интереси, доколкото като малки държави са неспособни да реализират собствени национални доктрини – икономически, външно-политически и пр. и в този смисъл са обречени на чужди вмешателства;
    12. И двете държави в новите условия са принудени да търсят “нов силен покровител”, за да успеят да възпроизвеждат икономиката си и изобщо самооцеляването си като институции. Поради тази външна принуда не успяха да отвоюват военно-политически неутралитет; който при новата разстановка на военните сили би бил най-благоприятното решение за тях. 
    Двете страни, устремени към членство в Европейския съюз, се оказаха подлъгани от невежи свои политици, според които членството в НАТО било уж задължителна предпоставка за приемането им в Европейския съюз. (Без изобщо да се запитат, защо Турция, най-верния на САЩ НАТО-вски сателит не се приема от европейската общност?!)

    Б. Различното между България и Македония

    1. България е освободена от османско феодално владичество близо пет десетилетия преди Македония;
    2. Освобождението на Македония от османска власт не води до нейното конституиране като самостоятелна държава: тя е включена в пределите на друга империя (кралство);
    3. Отмиращата Османска империя няма териториални претенции спрямо България (А по-късно и спрямо Вардарска Македония). Същевременно обаче териториални претенции по отношение на Вардарска Македония проявяват съседни славянски и източно-православни държави – Сърбия, Гърция, България. Тези именно претенции предизвикват Междусъюзническата война.
    4. Славяноезичното и източно-православното население в територията на Вардарска Македония след освобождението му от османския феодален гнет е “разтроено” в етно-националната си ориентация. Преобладаващата част от него се самоидентифицира като етнически българско, втора част – като сръбско, а трета – като македонско. 
    5. В резултат на балканските войни, както и на Първата световна война огромни вълни (по експертни изчисления на историци близо половин милион души) от славяноезичното население на Македония, самоидентифициращи се като етнически българи, напускат региона и се преселват в царство България.
    6. Част от останалото там славянско население – насилствено или доброволно се подава на сърбизация.  Преобладаващата народностна съвкупност обаче търси нови етнически ориентири. И ги намира в идеята за наличието на македонски етнос и нация. 
    7. В периода на Втората световна война, когато България като съюзник на хитлерова Германия навлиза в пределите на Егейска и на Вардарска Македония, значителна част от населението се преориентира етнически към “българщината”;
    8. След края на Втората световна война, в резултат на която България се оттегля от Егейска и Вардарска Македония и последната остава в пределите на бивша СФР Югославия, в региона протича процес на “предифиниране” на етно-националната принадлежност, довел в крайна сметка до институционализация на македонски книжовен език и до формиране на македонско национално самосъзнание. Финал на процеса е отделянето (чрез референдум) на Вардарска Македония от бивша ФСР Югославия и самообевяването на Република Македония.
    9. На този етап “различното” между България и Македония е тяхната етно-демографска характеристика:
    9.1. В Македония  съжителстват главно две етно-конфесионални общности – македонци и албанци. В България са три – етнически българи, български турци и български цигани (роми). В Македония относителният дял на албанските и на др. ислямизирани групи (турци, роми, власи и пр.) достига приблизително 1/3 от населението на страната. В България относителният дял на български турци, роми, на др. ислямски групи (в т.ч. и на т. нар. “помаци”) е около 12 – 15 процента спрямо населението на цялата нация;
    9.2. В Македония албанско-ислямисткото население е концентрирано главно в северозападната част на страната (и по този начин влиза в непосредствено териториално съприкосновение с косовските албанци, както и с етническите си сънародници от  Република Албания. В България тюркоезичното и мюсюлманско население е също концентрирано главно в два социорегиона (съответно с “ядра” гр. Кърджали и гр. Разград), но и в двата случая то няма пряко териториално съприкосновение с Република Турция. В първия случай граничи с Гърция, във втория – с Румъния. Това предполага, че не съществуват преки възможности за “внос” на терористи, за свободно движение на наркопласьори, на оръжейни търговци, както и за “износ” на дрога, на проститутки и пр.
    9.3. Раждаемостта на българските турци е съпоставима в основни линии с тази на етническите българи. (За разлика от македонските албанци, които предизвикват действителен “демографски бум”);
    9.4. Поради сложили се исторически обстоятелства българските турци с проявени свръх-националистически и религиозни аспирации са имали възможността  да се изселят от страната. В нейните предели са останали като преобладаващ относителен дял главно лоялни поданици. Обратно: в Македония се заселват албански емигранти, като процесът продължава и до днес (б.а.)
    9.5. Конфесионално българските турци възпроизвеждат в основни линии традиционния за българската нация атеизъм. Характерни за останалата част са битовите прояви на ислямски традиционализъм, без обаче да се стига до форми на ислямски фанатизъм и още по-малко: на ислямски фундаментализъм. В преобладаващата си част те (около 90 процента) се придържат към сунитството, като относителният дял на шиитите е незначителен ;
    10. Най-различното между българските турци и македонските албанци, представено в резюме е:
    А) Българските турци (в преобладаващата си част) нямат претенции да изграждат “нова нация”;
    Б) Нямат намерения, (което е и практически невъзможно на този етап) за присъединяване към съседна държава;
    В) Не осъществяват криминални деяния (наркотрафик, трансфер на оръжие, на жени и пр.);
    Г) Нямат претенции (поне за сега) за федерализиране или за “кантонизиране” на България;
    Д) Не организират паравоенни структури от типа на няколкото разгърнали дейност в Косово, Македония, Южна Сърбия и пр.;
    Е) Не преминават границите на ислямския традиционализъм; 
    Ж) Търсят консенсус, а не конфронтация с държавата.
     И единственият проблем е: ако задгранични “емисари” си позволят своеволието да експериментират екстремизъм и в България как Движението за права и свободи, как българските турци ще отразят евентуална тяхна инвазия… 
    10. Някои хипотези и работни “поуки”
     Първо, гражданската война на територията на бивша СФР Югославия съвсем не беше само на “етническа” основа. (Както прокламираха световните медии.) По същество гражданската война там се водеше главно на конфесионална (на верска, т.е. на религиозна) основа: воюваха славяни – католици срещу славяни – източно православни; воюваха славяни – мюсюлмани срещу славяни – източно-православни; воюваха източно-православни славяни срщу сънародниците си атеисти. (Както и обратно – б. а.).
     Второ, жертви на серията от международни конфликти (в смисъл в рамките на бившата Югославска федерация) се оказаха самите народи. Почти всички от тях дадоха безбройни свидни жертви.
     Трето, Македония бе единствената бивша югославска държава, която получи своя държавен суверинитет по мирен път – чрез референдум.
     Съществуват предпоставки за издигане на хипотезата, че този вариант не се одобрява от определени задгранични сили. Предположението, че такъв не е съществувал в техните предварителни гео-политически сценарии. Събитията в югославската провинция Косово и драмата в БЮР Македония подсказват, че тези външни сили са виждали по някакъв друг начин бъдещия суверинитет на несръбските народи (албанци, македонци, др.). С течение на времето става все по-очевидно, че някои от тях са работили за изграждане (в обозримо бъдеще) на някаква или по-точно – на някакви нови държавни структури, които да обединяват албанско-ислямисткото население от територията на бивша СФР Югославия – Косово, Вардарска Македония, Метохия, Черна Гора и пр.
     Четвърто, тотално опровергана се оказа масирано  лансираната в световните масмедии постановка, че в бивша Югославия се осъществява “конфронтация между демокрацията и сърбокомунизма”. Събитията показаха, че конфликтът е друг: от двете страни на барикадата воюваха не “демократи” срещу “комунисти” (или обратно), а националисти срещу националисти. Отличието е само в подробността, че воюваха националисти, едните между които са с предимно източно-православна конфесионална самоидентификация, а другите – със западно-православна или с ислямистка самоидентификация.
     Пето, тази - по същество преди всичко религиозна (!), после, - реално или псевдоетническа (!) и съвсем накрая реално политическа конфронтация се оказва обслужваща определени задгранични спрямо бивша СФР Югославия геополитически интереси и конкретни намерения. Чрез лозунга “сърбокомунизъм или демокрация!” определени вътрешни (националистически) и външни среди осъществиха дестабилизацията на бивша СФР Югославия, стартираха серия от братоубийствени граждански войни, прекроиха границите на федерацията …
     Не е вярно, че в Социалистическа Федеративна Република Югославия “винаги”се е осъществявала етническа и религиозна дискриминация спрямо несръбските общности. (Пантев, Андрей, 1999.) Напротив, основателят на федерацията – Йосип Броз Тито е не сърбин, а хърватин. Нещо повече: негова е именно както идеята, така и реализацията на концепцията за конституиране на т.нар. “мюсюлманска нация”. Подобна заслуга може да му се отреди и за формирането на македонската нация..
     Не е вярно, че в бивша СФР Югославия е съществувал етнически и религиозен гнет. (Пантев, Андрей., 2000) Напротив: допреди събитията от преди провокирания й разпад тя би могло да бъде представена като възможно най-толерантната в етно-конфесионален аспект федерация в света. Не случайно ООН й гласува статуса на лидер на т. нар. в миналото “общност на необвързаните страни”. И не случайно световноизвестният хърватски кинорежисьор Емир Костурица постоянно повтаря “Аз съм югоносталгик”…
     Вярно е, че след смъртта на Тито сръбският етноцентризъм набира скорост. Вярно е, че от началото на 80-те години той се опитва да блокира демократичния етно-конфесионален модел на федерацията. Вярно е, че в оня период той прави опити за политическа монополизация на федеративната структура. Вярно е, че във визирания период сръбският етно-центризъм  (или иначе казано – национализъм) надделява над “югокомунизма” и по този начин стартира ответни националистически реакции от страна на останалото население, изповядващо западното православие и исляма. Иначе казано, не “сърбо-комунизмът”, (който по презюмпция би следвало да бъде и в основни линии е бил интернационалистическа идеология), а сърбо-национализмът провокира драматичната “завръзка” на разпада на екс-Югославия.
     Шесто, народите от бивша Югославия не бяха готови да приемат и осмислят новите геостратегически предизвикателства. Те се включиха в братоубийствени войни, (които поколенията им и историята вероятно ще заклеймят – б. а.). Предовериха се на съмнителни по отношение на идеология, политика, морал и пр. националистически лидери, спекулиращи с верските (религиозните) им стереотипи.
     Седмо, дори и днес, след кървавите братоубийствени войни, след очевидните изводи за тяхната безсмисленост, след катаклизмите в БЮР Македония някои черногорски националисти продължават да спекулират с инспирираната и от задгранични среди идея за отделяне от мини-Югославската федерация. 
     Изумително е, че въпреки аналогичната с Македония етно-религиозна ситуация черногорските националисти не са си направили извод относно перспективата при евентуално отделяне на Черна Гора от Югославия, (за което настойчиво ратуват). Те не са в състояние да проумеят, че сепаратизма, който проповядват, води до възпроизводство на “Македонския вариант”. Не са проумяли (или може би злоумишлено отказват) да интерпретират най-новата скопска поговорка – “Македония падна. Да му мисли Черна Гора!”…
     Осмо, етно-религиозният конфликт в Македония (с цялата си драматичност или именно поради нея) предизвика отрезвяване на някои от традиционните балкански националисти.
     Гръцките националисти напр. вече почти склоняват да приемат названието “Република Македония” вместо дискриминационното й, въведено само от тях название “Скопска република”.
     Сръбските националисти “тихомълком” се отказват да третират македонците като “южни сърби”.
     Българските националисти вече не възразяват неистово срещу македонския език и македонската нация (както правеха това до 2000 г.).
     Предполага се, че те най-после са осъзнали:
     А) Езиковото и национално самоопределение не може да бъде наложено отвън;
     Б) Всеки опит за оспорване съществуването на македонски език и на македонска нация в крайна сметка обслужва албанско-ислямистките стремежи и блокира славяно-християнската консолидация на балканските народи;
     В) Драматичната конституционна криза в Македония (ако не бъде разумно осмислена ) би могла да се пренесе и в България.
    1. Обективна предпоставка е обстоятелството, че етно-религиозната структура в двете страни, без да е идентична, е все пак аналогична.
    2. Въпреки посочената “етно-географска “ специфика, македонският “прецедент” би могъл при определени външни вмешателства да бъде възпроизведен и в България.
    Има се предвид не толкова (и съвсем не) т. нар. “квотен принцип”, при който в България , аналогично на Македония ще бъдат назначавани полицаи от различни етнически общности релевантно на етническата структура на съответния социорегион. Тази, сама по себе си демократична процедура е вече възприета от последния български Парламент. Проблемът е, дали турският език, аналогично на ситуацията в Македония ще бъде наложен и като втори национален език в Република България. (Прочее, подобни искания са вече направени чрез масмедиите от няколко кметове в област Кърджали).
     Проблемът обаче съвсем не е само “национален” или “регионален”. Той, в контекста на евроинтеграцията има значимост, надхвърляща погледа на балканските националисти. Въпросите са: 
    1. Колко и кои именно от страните на Европейския съюз вече са въвели “дву” и “многонационални” езици? . Като пример: колко са “националните” езици в Германия, във Франция, във Великобритания ?…(За сведение в началото на 2002 г. областта Корсика във Франция, обитавана от около 300 хиляди души, разселени върху 9,000 кв. километра площ прави опит за придобиване на езиково-културна автономия. Конституционният съд не признава референдума на населението!)
    2. По-близък пример: колко “национални” езици са конституирани в членката на Европейския съюз - Гърция? 
    Защо Македония трябва да има два “национални” езика и защо такава перспектива следва да очаква и България?
    Девето, балканските събития от края на миналото и началото на новото столетие (и в частност опитите им за извънгранично решаване) имплицираха остри анти-НАТО-вски настроения.  Интелектуалците  в тези страни задават въпроси като:
     - Защо ни  е необходимо включване в НАТО при положение, че той се намесва в нашите проблеми без всякаква наша покана?;
     - След като НАТО вече безусловно е влязал в нашите територии, какъв е смисълът ние “да влизаме” в него?
    - НАТО не реши проблемът между кипърските гърци и турци, въпреки че Гърция и Турция са негови членове. С какво той е в състояние да предотврати или да реши нови етно-религиозни конфликти на Балканите?
    - НАТО преследва чужди терористи, но сам създава свои терористи. Не е ли НАТО огледално копие на някогашния Варшавски пакт – държава-монополист (някога СССР, сега САЩ) и безропотни сателити?;
    - След като сме обкръжени от действителни (Турция, Гърция) и потенциални НАТО-вски членове (Румъния, Македония, в перспектива и Югославия), от кого НАТО ще ни отбранява?
    Презюмпцията  “от терористи” е неубедителна. Защото логиката е друга: ако не сме членове на НАТО защо терористите ще ни атакуват? И очертаващият се извод е: най уязвими от страна на бъдещия тероризъм се оказват именно САЩ и НАТО-вските му сателити. И обратно: неутралните спрямо САЩ и НАТО страни се оказват най-защитими: просто защото не представляват “мишени” за терористи…
    В общественото съзнание все по-вече се налага нова прогноза: Ако НАТО не преодолее присъщия за него т. нар. “Варшавски синдром”, т.е. ако продължи да се развива като “империя”, доминирана сега от САЩ, (както някога Варшавският договор бе безусловно “дирижиран” от СССР), то ще се окаже нетраен военно-политически блок. В подобни структури са заложени силни центробежни сили, които рано или късно неминуемо се проявяват. За да не се разпадне, НАТО се нуждае не толкова от “разширяване” на Изток, а преди всичко от вътрешна демократизация…
     Десето, македонските катаклизми инициираха и едно позитивно следствие: славянските и изповядващите източното православие народи на Балканите постепенно осъзнават, че следва да се разделят с историческите наслагвания и предразсъдъци; да скъсат с традиционните си конфронтации; да потърсят възможности за перспективна интеграция – икономическа, етническа, културна и пр.
     Обратното означава: по-нататъшна излишна етно-национална конфронтация между тях; намеса на т. нар. “велики сили” в решаване на вътрешните им противоречия; жертване на собствените им национални за сметка на чужди геополитически интереси.
    Единадесето, в условията на непредотвратима глобализация и на неудържима космополитизация славянските народи на Балканите (и в частност българският и македонският) са изправени пред сложно историческо предизвикателство: да съхранят и да възпроизведат своя етно-национален идентитет или да се “потопят и удавят” във вълната на космополитизъм.
    Дванадесето, Македония беше първата славянска и източно-православна страна, която въпреки неистовата си съпротива не успя да преодолее задграничния натиск и в крайна сметка капитулира пред него.
     Хипотезите са, че аналогични интервенции могат да бъдат наложени последователно над Черна Гора, Сърбия, България. (В смисъл, че и там може да бъде въведен втори “национален” език.)
     Изводът е, че славяно-езичното и източно-православното население на Балканите е изправено пред сериозно изпитание. Неговата дилема е: как да съхрани и възпроизведе традиционната си етно-конфесионална толерантност без да загуби държавния си суверинитет - в смисъл да запази държавите си като еднонационални, (т.е унитарни). Или иначе казано: да не позволи тяхното федерализиране по етно-религиозен признак.
    10. Заключение
    Македония бе лесно “прелъстена” и произволно изоставена от Запада. Защото:
    А) Той инициира нейното отделяне от бивша Югославия, оставяйки “безхаберен”, че ще бъде жестоко притисната в “менгемето” между албанско-ислямистките екстремисти от Косово и от вътрешните й албанско-ислямистки “демократи”;
    Б) Заставена бе да приеме огромния бежански поток от НАТО-вските бомбандировки с “обеднен уран”над Косово, като все още не е получила подобаващите за подобна саможертва компенсации за наложеното й гостоприемство;
    В) И до ден днешен България е единствената страна, която официално е приела държавния статут на Република Македония. Цялата т. нар. “международна демократична общност”, включително и ООН продължават да наричат страната с дискриминационното название “Бивша Югославска Република Македония”. Което е симптоматично (б.а.)
    Г) Под натиска на задгранични терористи и “местни” екстремисти Македония бе принудена да ревизира Конституцията си; да приеме албанския като “паралелен” официален език в страната; (т.е. да се превърне от унитарна по същество в двунационална държава, което е първата предпоставка за превръщането й в някаква федерация, а в последствие и за отделяне на части от нея); да назначава по “квотен – етнико-религиозен  принцип” полицията си, т.е да назначава и ислямистки екстремисти и терористи за свои държавни (за сега само полицейски) служители.
    Д. Не съществува международно възприета норма, която да определя как е възможна подобна процедура. Не съществува и международен норматив, който да определя кога и как е възможно да бъде възприет “втори” и евентуално следващ  “паралелен” национален език в отделна страна.
     Е. Прецедентът в БЮР Македония е обаче вече конституционен факт. И се оказва предупреждение за много, на първо място за балканските страни. Подобна процедура е на пръв поглед логична и “демократична”. Проблемът е, че тя би поставила представители на славянското и християнското население да се чувстват чужденци в собствената си Родина…
    Ж. Македония беше единствената държава от състава на бивша Федеративна социалистическа република Югославия, която не просто и не само “извоюва” без война своя суверинитет, (един безпрецедентен случай за бивша ФСР Югославия), но която го получи и без предварителното “благоволение” на великите сили.
     Този прецедент я постави, обаче в особено неудобна за нея ситуация.
    1. Защото се оказа, че т. нар. “западни демокрации” нямат изградено консенсусно становище относно бъдещия й държавен статут. И никак не е случайно, че бившият британски външен министър лорд Оуен, както и всеизвестният политолог и “съветолог” Збигнев Бжежински допуснаха версията за евентуално “поделяне” на страната, лансирана за пръв път още през 1992 г. от сръбския ултранационалист Войслав Шешел.
    2. Отношението на Запада към Македония е очевадно противоречиво.
    В подкрепа на тезата могат да бъда приложени следните “индикации”:
    А) При самообявяването (чрез законен референдум) на нейния държавен суверинитет те запазиха дипломатически “неутралитет” (Нещо повече: предупредиха тогавашния външен министър на България да не прибързва с признаването на тази република – б. а.);
    Б) Повече от десет години след самообявяването на държавата продължават да я назовават с дискриминационното название “Бивша югославска република Македония;
    В) При т. нар. “косовска криза”тези сили насочиха огромния албански бежански поток към Македония, като и до днес релевантни икономически конпенсации все още не са осъществени. (И дори вече не се обсъждат. В този смисъл странно звучи изявлението, че след като македонците са приели ултиматумите на албанците, вече са открити пътищата за откриване на “донорска конференция”за развитието на Македония. И изобщо не се проблематизира въпроса относно необходимостта от поне частични конпенсации за понесените огромни финансови и др. щети, които Македония понесе във връзка с НАТО-вската  екскпанция над Югославия).
    Г. Когато определени (в преобладаващия случай абсолютно идентифицирани като външни ) сили подеха терористична инвазия спрямо законно установената в Македония власт те застанаха – косвено, и дори пряко зад тях. (Напр. отказват да ги идентифицират като “сепаратисти” или “терористи”, в отделни случаи им оказват дори логистична подкрепа; ултимативно настояват за приемане на всички поставяните от тях условия.)
     Възникват възможни обяснителни хипотези:
    1. Самостоятелното отвоюване на независимостта на БЮР Македония е била вън от проиграваните западни гео-стретегически сценарии. 
    2. Вероятно според тях се е очаквало разиграване на ситуация, при която в недалечно бъдеще част от територията на северозападна Вардарска Македония, населена предимно с албанско-ислямистко население ще бъде присъединена към югославската провинция и по същество днес международен протекторат Косово;
    3. Непредвидено (и нежелано) за западните велики сили се е оказало обстоятелството, че суверинитета си тази страна получава не чрез задгранични демократични внушения за яростна съпротива срещу “сърбо-комунизма”, а напротив - чрез референдум, проведен от македонските комунисти;
    4. Западните сили нямат пълно доверие на македонците. Защото това население е, първо, славянско по произход, и второ – източноправославно по вероизповедание. Което предполага, че то ще съхрани и в бъдеще симпатиите си към Русия, Сърбия, България, включително и към Гърция и не би могло да бъде еднозначно манипулирано в контекста на католико-ислямистки ценности и ориентации;
    5. Хипотезата не е безоснователна: в Македония зреят силни анти-НАТО-вски настроения, при това възникнали далеч преди сепаратистичните претенции на македонските албанци.
    Дистанцирани спрямо Македония се оказаха почти всички страни от бившата Югославска федерация – Хърватска, Босна, Словения ;
     При така създалата се ситуация е очевидно, че Македония е изправена пред непреодолима драматична ситуация.
    А. Гръцките националисти  и до днес продължават да наричат страната “Скопска република.
    Б. Сръбските националисти не са се отказали от интерпретацията на славяноезичното население като “южни сърби”.
    В. Част от българските националисти продължават да отстояват тезата за конституирането (след 1991 г.) на “две български държави”, едната между които “временно” се нарича БЮР Македония.
     В контекста на гореизложеното, очевидно е, че БЮР Македония е изправена пред драматична ситуация.
     А. Под натиска на вътрешни екстремисти и на задгранични терористи, под протекцията на различни международни организации бе принудена “скоротечно” да ревизира своята конституция.
     Б. Промените формално се свеждат до нова редакция на нейния преамбюл, (който действително съдържа етнически дискриминационни моменти спрямо не-македонските етнически и религиозни общности в страната) и до още 15 допълнителни “поправки”.
     В. Приетата вече нова редакция, (а по същество – нова конституция) на страната трасира пътя за радикални промени в държавното статукво на БЮР Македония.
     Чрез тях БЮР Македония едва ли ще остане унитарна, т.е. еднонационална държава. 
    Г. Предстои разглеждането на въпроса дали ще се превърне във федерация, в конфедерация или ще се лиши от северозападните си покрайнини, населени предимно с македонски албанци.
    Д. Македония е изправена пред изключително сложна дилема: нейният народ следва да открие действителните си славянски и източно-православни приятели и мимо евентуално и по-нататъшно външно вмешателство да установи здрави междудържавни връзки с тях. Ако не успее да намери конструктивен диалог с България, с Югославия и с Гърция, рано или късно тя ще бъде “разкъсана”
    Първо – между Косово и Албания. А после …?

     Литература

    БТА; в. “Труд”, 20 юни 2001 г.
    БТА, 1 юли 2001
    БТА, 1 юли 2001
    в. “Сега”, 26 януари 2002 г.
    КЕРТИКОВ, К. 2001. Кризата в Македония и отговорността на България. Сп. Европа, № 3.
    Национален статистически институт. Резултати от преброяването на населението и жилищния фонд  - м. март. 2001 г. (Двупроцентна извадка)
    Национална статистика на населението в БЮР Македония
    Рамкова конвенция за защита на националните малцинства
    Конституция на Република България, 1990 г.
    Зисман, Емануел, 2001. България единствена спаси евреите си . В. Стандарт, бр. 2896.
    Кертиков, Кирил и колектив, 1990. Масовата изселническа психоза. Сб. Етническият конфликт.
    Кертиков, Кирил и колектив, 1990. Обратната вълна. Сб. Етническият конфликт.
    Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция, 1998.
    ЦПА, Протокол “А”, № 83.
    Лилов, Александър., 1989. За преодоляване на извращенията спрямо тюркоезичното и мюсюлманското население в България. Доклад пред Пленума на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г.
    България днес и утре. Съставител и редактор Н. Генов, С., 1997.
    Бжежински, Збигнев., Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на ХХI век., Изд. Обсидиан, С., 1994.
    Генов, Н., България в глобалния и регионалния контекст. В: България днес и утре. С., 1997.
    Груев, Стефан, 1991. Корона от тръни.
    Груев, Стефан, Корона от тръни. Царуването на Борис III - 1918 - 1943, Изд. Български писател", С., 1991.
    Кацарски, Иван. Към характеристиката на политическите партии в България. В: Универсално и национално в българската култура. Изд. МЦПМКВ, С., 1996. 
    Кертиков К, Етнонационални дилеми в условията на трансформация. В: България днес и утре. Fridrich Ebert Stiftung, S., 1997.
    Кертиков К, Турските "автономии" в България - митове и факти. В: Годишник на ВСУ, В., 1999.
    Кертиков, К., Национални интереси и национална отговорност,  сп. Социологически преглед, № 3/1993 г. 
    Кертиков, К., Демокрацията и постоталитарният национализъм, сп. Социологически проблеми, № 3/1994 г.
    Кертиков, К., Национални интереси и национална отговорност, Социологически преглед, № 3/1993 г. 
    Кертиков, К., Демокрацията и посттоталитарният национализъм, Социологически проблеми, № 3/1994 г.
    Кертиков, К., Македонските перипетии и българската кауза, Социологически преглед, № 1/1995 г.
    Кертиков, К., Етно-центристките структури и процеси в България (1989 - 1995 г.) - В сб. Метаморфози на властта. Библиотека "Софилос", С., 1995, стр. 161 - 194.
    Кертиков, К., Някои етически аспекти на семейството в България. В: Семейството и променящия сe свят, С., 1995.
    Кертиков, К., Етническите конфликти в България, (ЦИНТИ), 1993 г., Архив на Института по социология, БАН, С., 1993.
    Кертиков К. и колектив, Българските каракачани в условията на преход към демокрация, С., 1993 г., Архив на Института по социология
    Кертиков, К. и колектив, Участието на етно-политическите партии в изборите за Велико народно събрание, С., 1990, 180 с.  Архив на VII ВНС; Архив на Института по социология
    Кертиков, К., Национални интереси и национална отговорност, С., 1996, 124 стр., Архив на Института по социология
    Кертиков, К. и колектив, "Социално-икономически, битови и духовни промени в живота на българските турци", ЦПА, С., 1983, 340 с., (За служебно ползуване),
    Кертиков, К.,  За по-нататъшно подобряване работата с българските турци (Тезиси), ЦПА, С. 1983, 50 стр. (За служебно ползуване) 
    Кертиков, К. и колектив, Проблеми на българските турци в Разградския регион, ЦПА, С. 1983, 130 стр. (За служебно ползуване)
    Кертиков, К., Етно-демографско разпределение на българските турци, ЦПА, С. 1983, 122 стр. (За служебно ползуване) 
    Кертиков, К., Македонските перипетии и българската кауза. Сп. Социологически преглед, № 1/1995 г.
    Кертиков, К., Етноцентристките структури и процеси в България(1989 - 1995 г.). В: Метаморфози на властта. Библиотека "Софилос", С., 1995.
    Козлов, В. И., О понятии этнической общности, СЭ, 1967 г., № 2.
    Константополус, Димитрос. Принципът на националността и интеграцията на Европа. В: Историческа злина ли е националната държава? (Дискусионни тезиси). Съст. А. Натев, С. ,1998.
    Меморандум на Сръбската Академия на науките. Сп. Демократически преглед, Пролет/лято, 1999.
    Минев, Духомир; Добринка Спиридонова. Етническите отношения при реструктуриране на общественото богатство. В: Малкия свят на социалните процеси. С., 1996.
    Митев, Петър-Емил. Връзки на съвместимост и несъвместимост във всекидневието между християни и мохамедани в България. (Социологически анализ) Във: Връзки на съвместимост и несъвместимост във всекидневието между християни и мохамедани в България. Фондация "Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия". С., 1994.
    Трансформация и интеграция. За бъдещето на страните от Централна и Източна Европа", Изд. Графимакс, С., 1996 г.
    Фотев, Георги. Другият етнос. АИ "Марин Дринов", С. 1994, 222 с
    Рамкова конвенция за защита на националните малцинства. Информационен бюлетин № 16, м. октомври, С., 1997. 
    Abercrombie, Stepnen и Turner, Dictionary of Sociology, "Pinguin Books", L., 1988 
    Abouque, S. L'identite culturelle. Relations interetniques. Paris, Antropos,1981.
    Armstrong, J. Nations before Nationalism. Chapel Hill, 1982.
    Brenilly, J. Nationalism and the State. Manchester, 1982.
    Behar, Nansen. Etnic conflict... Society and Politics in South-East Europe, S., 1996.
    Genov, N., Bulgarian Sociеty 1960 - 1995: The Challenge of Two Transformations". Bulgaria 1960 - 1995, Trends of Social Development, 1999.
    Genov, N., Managing Ttansformations in Eastern Europe , 1999.
    Genov, N. Belated modernization and Regional Implications for South-East Europe. Society and Politics in South-East Europe, S., 1996.
    Gresle, F., Perrin, M., Panoff, M., Tripier, P. "Dictionnaire des Sciences Humaines" (Nathan, 1990).
    Kertikov, K., Etno-confessional problems in modern Bulgaria. Educational Problems in the regions with mixed population, S., 1997.
    Kertikov, K., The re-clericalization of bulgarion sosiety. Int. Conferens, 23 -24 1999, S.1 1999.
    Kertikov, K., Le probleme etnonational en Bulgarie (1944 - 1991). Bulgarian Quartererly, 1991, Vol. I, № 3, p. 81 - 91. 88.
    Kertikov, K., Le probleme etnonational en Bulgarie /Suite/. Bulgarian Quartererly, 1992, Vol. II, № I, p. 74 - 88.
    Kertikov, K., Adaptation of Roma Etnic Group to the Conditions of Lasting Unvemployment. Unemployment risks and reactions. UNESCO, Paris - Sofia, 1999, 281 - 293.
    Kertikov, K., Self-identification. Bulgaria 1960 - 1995, 81 - 85.
    Kertikov, K.,  Etno-civilizational/confessional problems in modern Bulgaria. Educational problems in the regions with mixed population. S., 1997, p. 32 - 36
    Kertikov, K., The re-clericalization of bulgarien societi. Contribution of Social Research the Economic and Social Recovery Policy. S, 1999, p. 81- 83.
    Kertikov, K., The Ethnic Nationality Problem in Bulgaria - Bulgarian Quarterly, Vol.I, N 3, 1991, р. 78 - 88.
    Kertikov, К, The Ethnic Nationality Problem in Bulgaria - Bulgarian Quarterly,  Vol.II, N I, 1992, р. 74 - 88.
    Genov, N. Belated modernization and Regional Implications for South-East Europe. Society and Politics in South-East Europe, S., 1996, 280 p.
    Genov, N., Bulgarian Socirty 1960 - 1995: The Challenge of Two Transformations". Bulgaria 1960 - 1995, Trends of Social Development, 1999.
    Gellner, E. Nations and Nationalism. Oxford, 1983.
    Davis,I. Towards a Marxist Theory of Nationalism. New York, 1978.
    Deutsch, K. Nationalism and Its Alternatives. New York, 1969.
    Kertikov, K., Le probleme etnonational en Bulgarie (1944 - 1991). Bulgarian Quartererly, 1991, Vol. I, № 3, p. 81 - 91. 88.
    Kertikov, K., Le probleme etnonational en Bulgarie /Suite/. Bulgarian Quartererly, 1992, Vol. II, № I, p. 74 - 88.
    Kertikov, K., Adaptation of Roma Etnic Group to the Conditions of Lasting Unvemployment. Unemployment risks and reactions. UNESCO, Pari - Sofia, 1999, 281 - 293.
    Kertikov, K., Self-identification. Bulgaria 1960 - 1995, 81 - 85.
    Kertikov, K.,  Etno-civilizational/confessional problems in modern Bulgaria. Educational problems in the regions with mixed population. S., 1997, p. 32 - 36
    Kertikov, K., The re-clericalization of bulgarien society. Contribution of Social Research the Economic and Social Recovery Policy. S, 1999, p. 81- 83.
    Kertikov, K., The Ethnic Nationality Problem in Bulgaria - Bulgarian Quarterly, Vol.I, N 3, 1991, р. 78 - 88.
    Kertikov, К, The Ethnic Nationality Problem in Bulgaria - Bulgarian Quarterly,  Vol.II, N I, 1992, р. 74 - 88.
    Haupt, G., Lowy, M. and Weill, C. Les Marxistes et la Question Nationale 1848-1919, Paris, 1974.
    Hroch, M. Social Preconditions of National Revival in Europe. Cambridge, 1985.
    Poulton, H. Balkans: Minorities and States in Conflict. London, 1993.
    Smith A. Theories of Nationalism /2nd edn, London, 1983.
    Spinner, J. The Boundaries of Citizenship: Race, Ethnicity and Nationality. 1994.
    Tajfel, H. Social Identity and Intergroup Relations Cambridge, 1982.
    Woodmansee, J. and Cook S.W. Dimensions of Verbal Racial Attitudes - Their Identification and Measurement. - J.Pers. soc. Psychol, 7(240-250)

    back
     Web-designer: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
     next