HOME
ARCHIVES
MAPS
LINKS
CONTACT US
.
БЪЛГАРИЯ  И  МАКЕДОНИЯ  –  АЛТЕРНАТИВИ  НА  ЕВРОИНТЕГРАЦИЯТА
Върбан ТОДОРОВ
КОНФЛИКТЪТ В МАКЕДОНИЯ - ХИПОТЕЗИ ЗА РАЗВИТИЕТО МУ
     Именно в пряка връзка с бъдещия статут на Косово следва да се разглежда и съдбата на Македония. И тук основните участници в конфликтната ситуация са два: доминиращата все още македонска общност и населяващата републиката албанска общност. Какво е действителното числено съотношение между тези две общности е трудно да се определи, поради твърдия досега отказ на част от албанците официално да се преброят.8 “Фиктивната” държавна граница и постоянният емигрантски поток между Косово и Македония допълнително затруднява едно такова преброяване. А и по време на войната на НАТО срещу Сърбия значителен брой албански бежанци населяват Македония - без да се знае каква точно част от тях се връщат в Косово след края на военните действия.
     Лесно бе предвидимо още преди Косовската криза, че легалните и нелегални албанските организации за освобождение на Косово ще продължат да действат и на територията на Сърбия, и на тази на Македония, независимо под каква форма и наименование ще се легитимират пред световната общност. През последното десетилетие (след разпадането на СФРЮ) албанците показаха, че “умеят търпеливо да изчакват да удари техния час”. Така, те не избързаха да извадят на дневен ред своите искания нито по време на войната между сърбите и хърватите, нито по време на войната в Босна, знаейки много добре, че вниманието на света е насочено другаде и няма да погледне благосклонно на още едно потенциално огнище на конфликт в региона. Едва след формалното приключване на кризата в Босна и след като бяха сигурни, че са си осигурили благоразположението на "международната общност", албанците поставят открито въпроса за своите права. Още от началото бе ясно, че в случая не става дума за противоречия от религиозен, езиков или друг характер, а за искания на чисто национална основа, за прояви на т. нар. албански национализъм. Успехът на албанската кауза в Косово, не без пряката помощ на НАТО, САЩ и ЕС, неизбежно доведе до “износ” на екстремизъм, подплатен с идеи, с хора, с оръжие и паравоенни организации и в република Македония.
     На практика там започва да се повтаря косовския вариант от началото на 80-те години - първо е искането за откриване на албански университет в Тетово, след това се издигат искания за повече културни, граждански и малцинствени права, не закъснява и искането за признаване на албанския език като официален в републиката, повдига се и въпросът за промяна на конституцията и дори за преобразуването на Македония във федеративна (конфедеративна) държава, съставена от албанци и македонци. Единствено въпрос на време е да бъде облечено в официална форма и искането за отделяне на заселената изключително с албанци западна част на Македония и за присъединяването й към Косово
     Без съмнение, за развитието и ескалирането на конфликта между албанци и македонци могат да се изтъкнат и външни, и вътрешни причини. Външният фактор - геополитически, геостратегически и геоикономически интереси на т. нар. Велики сили, които, заинтересовани от този регион, не само не вземат превантирни мерки за потушаване на възникналите противоречия между двете общности и за париране на крайните албански стремежи, но напротив, пряко или косвено носят вина дори само затова, че си затварят очите пред проявите на албанския екстремизъм и директно притиската македонските управляващи да отстъпват пред албанските искания. Дълго време "международната общност" проявява колебание как да формулира пред света военните нападения от страна на албанците в Македония - като прояви на "албански терористи" или на "албански бунтовници". Едва след терористичните нападения срещу САЩ (11 септември 2001 г.) започва да се възприема сред "международната общност" и в световните масмедии терминът "терористи", но дори и тогава някои западни експерти и официални посредници не се поколебават да разграничат тероризма на "добър" и "лош", имайки предвид в първия случай този на албанците. 
  Вътрешният фактор не винаги е в пряка зависимост от външния, макар в този казус последният да изиграва директна стимулираща роля. Албанските искания постепенно започват да преминават границата на едни нормални и естествени за всяко малцинство стремежи за културни и езикови права, които могат да се постигнат на основата на диалога и на взаимноприемливия компромис между двете общности. Почти цяла година македонската държава води война с албански паравоенни групировки, които са защитавани пряко и косвено от САЩ, НАТО и ЕС, и са представяни от тях като “борци за справедливост и човешки права”. Като държава Македония има достатъчно сили да се справи сама с вътрешните си проблеми, но на нея просто не й се позволява това. Тя загубва войната на дипломатическия фронт и чрез силен външен натиск е буквално изнудена да пристъпи към въздържане от военни действия срещу албанските терористи и към промяна на своята конституция. 
     Така се стига до Охридското споразумение за политически реформи за стабилизиране на страната от 13 август 2001 г., в което се формулират 15 конституционни поправки - за официално използване на албанския език, за даване повече права на албанското малцинство, за назначаване на албанци в държавните и общинските служби, в съдебната система и в полицията. Естествено се появява и поредната албанска паравоенна организация за освобождение на Македония (АНО), която заявява, че не признава споразумението от Охрид и че ще се бори докрай за отделяне на западната част от Македония.
     От една страна с АНО лесно може да се оправдае наличието на значително количество оръжие, което остана у албанското население, въпреки операцията на НАТО "Необходима жътва". От друга, една такава организация е логична необходимост, за да може постоянно да се провокира и без това крехкото споразумение между двете общности и да бъде основание за оказване на постоянен натиск във вътрешен и международен план, върху институциите на република Македония за по-големи отстъпки. Крайната цел, обаче, едва ли е тайна за някого - "национално обединение с други части на родината, разделена преди 100 години от предшествениците на европейските политици"…
     На 16 октомври 2001 г. македонският парламент приема новата конституция на страната, която предоставя по-големи права на албанското малцинство. Според променения преамбюл и направените 15 конституционни поправки македонският език остава официален в републиката, но в райони, където живее над 20 % албанско население, албанският език също става официален - наред с македонския. Дават се гаранции и за по-голямо представителство на македонски албанци в държавната администрация и в полицията, като се създават и механизми за блокиране на решения на парламента и на местните общински органи по законопроекти в областта на културата. Окончателно промененият текст в преамбюла на конституцията гласи, че "гражданите на Република Македония, македонският народ, както и гражданите, живеещи в границите на страната, които са част от албанския народ, турския народ, влашкия народ, сръбския народ, ромския народ и други" имат равни права.9
     Свидетели сме на едно съзнателно или не, но пълно объркване на понятията, в резултат и на натиск на западни "експерти", и на компромис в дискусиите и споровете между различните концепции на албанци и македонци по въпроса какви групи хора са включени във и по какъв начин те представляват държавата Македония. За македонците е от жизнено важно значение в конституцията да фигурира терминът "македонски народ" (нация), но този термин предварително е ограничен в териториално отношение, като се определя, че това са гражданите, населяващи републиката. По този начин отпадат всякакви страхове от страна на съседните на Македония държави (Гърция и България) за евентуални претенции от македонска страна върху собственото им население в пограничните райони. 
     Не така стои обаче въпросът с представителите на малцинствените (освен на албанската) групи в Македония. Те са определени като живеещи в страната части на съответните народи (нации), които очевидно не населяват само и единствено територията на република Македония. Тук ще споменем само бегло обстоятелството, че неизвестно по какъв критерий са изброени поименно едни представители на етническите малцинства и са пропуснати други. Като се остави настрана фактът, че е доста странно да се говори за "влашки народ", кой е той и какво включва освен власите (арумъните, цинцарите) в Македония, недоумение буди и терминът "част от ромския народ", тъй като не е изяснено може ли изобщо да се говори за наличие на единен цигански народ по света, в Европа или на Балканите, та ромите в Македония да са част от него?
     Ако тези два примера все пак предизвикват въпросителни в един повече или по-малко научно-теоретичен аспект, който не може да доведе до практически последици, то частта от формулировката в преамбюла, която засяга другите малцинствени групи в Македония, имащи съседни или близки еднонационални държавни образувания (Албания, Сърбия, Турция), може да се тълкува по превратен начин. Щом днес се приема за естествено да се говори, че тези малцинствени групи са част от съответните народи (нации), то и утре ще е също така съвсем естествено желанието на тези части да се обединят целокупно към съответните майки - нации. Претекстът в полза на една такова развитие ще е именно залегналия текст в преамбюла на конституцията на Република Македония. 
     Въпреки че новата конституция на република Македония може да се приеме като значително отстъпление или значителен успех (зависи от гледната точка) в полза на етническите малцинства, то едва ли тя може да се приеме за онази панацея, която ще премахне етническото напрежение в страната и ще я върне в периода на мирното съжителство между отделните граждани без разлика в езика, религията и етническото съзнание.
  Развитието на днешната конфликтна ситуация в Македония може да се проследи в няколко хипотетични направления (и съчетания между тях) в зависимост от това каква насока ще вземат в бъдеще отношенията между двете най-големи по численост групи в републиката - тези на македонците и на албанците.
  При едно мирно развитие на тази държава (независимо под каква форма) и при значителния демографски прираст на албанското население в нея, тенденцията е постепенно албанското етническо и религиозно малцинство да се превърне в мнозинство в Македония. Това означава един ден албанците - мюсюлмани по мирен и демократичен път, чрез избори, да излязат начело и самостоятелно да поемат управлението на републиката. При благоприятни други обстоятелства, подобен развой на нещата е единствено зависим от фактора време - кога албанското население в Македония ще достигне 50+1 % численост. Не е случайно, че от 1991 г. албанците отказват да се преброяват - неяснотата по този въпрос дава постоянна храна за различни политически спекулации. Така, при преброяването през 1994 г. официално се обявява, че в Македония живеят почти 443 000 албанци, а според албански неофициални източници те са 800 000 души. Независимо кога във времето, обаче, перспективата е една - появата на практика на още една (трета) албанска и мюсюлманска държава на Балканите, която не е изключено при определени обстоятелства да поиска да се обедини с Албания или по-вероятно с Косово като самостоятелна албанска област или държава.
    Ще се примирят ли с тази перспектива и как ще реагират християните в Македония (независимо кой и как ги признава и определя), които доскоро са управлявали страната, а при това положение ще изпаднат в днешната ситуация на албанското малцинство.
    Отново ли ще бъдем свидетели на това, което се наблюдава днес в Косово и Македония, само че с обратен знак - нова вълна от етнически и религиозни стълкновения, кръвополития, прочиствания и изселвания?
  Друга перспектива е възможна при положение, че неалбанските политически сили, които днес са начело и управляват република Македония, не допуснат по никакъв начин подобно на горното развитие на събитията. Най-малкото, те ще се опитат с всички методи и средства (не задължително само демократични) да му попречат. В тази насока те могат да имат естествен съюзник в лицето на Сърбия. Не би било чудно, ако република Македония се ориентира в бъдеще към едно по-тясно икономическо и политическо обвързване с Нова Югославия, като може някой ден да се стигне до обединяване под някаква форма на съюз или конфедерация, този път на равноправна основа. При такова положение на албанското население в Македония би било значително по-трудно да издига и отстоява претенции за все повече и повече права. По такъв начин би се възстановило положението, което съществуваше близо 50 години и което, до голяма степен, бе вече възприето като естествено от съседните балкански държави и от света. За такъв вариант, разбира се, е необходимо и съгласието на "международната общност", която на този етап едва ли би го толерирала, защото това означава и засилване на Сърбия. Макар и днес да изглежда за някои химерична, перспективата за обединение на Македония (или част от нея) с Нова Югославия може при определени остоятелства да се очертае като най-реалистична в бъдеще.
  Трети вариант на развитие на страната се очертава при положение, че управляващото засега преобладаващо славянско мнозинство в Македония не се насочи към някакво по-тясно обвързване с някоя балканска държава, но същевременно предприеме сравнително твърд курс на пресичане всякакви претенции за “още и още” права от страна на албанското население. След приемането на по същество новата конституция на страната албанските екстремисти биха получавали вече не толкова щедра международна подкрепа. И ако продължават с терористичните си действия, възможно е вече да срещнат решителен отпор от македонските власти. Проблемът е, че подобна линия би могла да доводе до задълбочаване на междуетническия конфликт.
     Изчерпването на политическия диалог, на политическите средства и на взаимните отстъпки ще доведе до радикализиране на албанските искания - до официално поставяне на въпроса за териториално отделяне на районите, заселени с албанци, което на практика ще означава разделянето на Македония на две части - на западна (албанска и мюсюлманска) и на източна (македонска, славянска и християнска).
     И ако съдбата на албанската част е повече от ясна - обединение с албанците от Косово в една държава (а някои ден би могло и с Албания в една държава), то въпросът е дали източната част на днешна Македония има шанс да се запази и да просъществува като самостоятелна държава - буфер между България, Гърция и Сърбия?
     Остава неизвестно и как ще реагират при такова положение трите балкански държави и дали няма да се актуализират смятани вече за преодолени и забравени стари противоречия между тях? (а може би все пак за предпочитане е доказаният от историята по-сигурен вариант: обединение, дори на част от Вардарска Македония с Нова Югославия, разбира се като напълно равноправна федеративна единица?…)
  Четвърта перпектива за развитието на Македония е днешното ръководство на републиката да продължи да търси пътя на разумния компромис с исканията на албанците, като по този начин се опитва да отлага противоречията и постепенно да ги тушира във времето.
     Предоставянето на по-големи културни и политически права на албанското малцинство в Македония, което стана факт с промяната на конституцията, би следвало да ограничи албанските стремежи и да доведе до временно разрешаване на конфликтните ситуации, които биха възникнали между двете основни групи население в републиката. Ако обаче исканията на албанците за повече права, включително и политически, продължат във възходяща посока по системата "давам ти пръст, ти ми искаш ръката", то вариантите за развитие са два: или позицията на македонското ръководство спрямо албанците ще се втвърди и в крайна сметка ще се стигне до окончателен разрив между двете общности, което като верижна реакция би могло да доведе и до разцепване на държавата (това зависи в най-голяма степен и от международната конюнктура), или пътят на компромиса ще продължи, като не би било чудно той да доведе в определен момент и до образуването на федерация между двете общности - албанската и македонската - в рамките на днешната република.
     Дали такъв тип федеративно образувание има шансовете да оцелее ще зависи както от вътрешното развитие на републиката, така и от външния фактор - намеренията на международните институции за бъдещото развитие на тази част от Балканския полуостров. В сегашната ситуация се очертава тенденцията "световната общност" да се опита да превърне и Македония в "международен протекторат", като дори се прокарва желанието да го обвърже с този на Косово. Не без основание политиците в Македония реагираха остро на такова развитие на нещата, което ги поставя в ролята на обикновени наблюдатели на собствената им съдба, а страната им в - заложник на чужди геополитически интереси. 
* * *
     Интересно е да се проследи и мястото на Македония в процеса на евроинтеграция. Може ли да се говори за присъединяване на Македония към Европейския съюз при положение, че страната се раздира от сериозни вътрешни противоречия, които няма изгледи скоро да спрат. Ако се погледне от европейска перпектива, то рано или късно Балканите като цяло и Македония в частност неминуемо ще станат пълноправни членки на ЕС. Пътят към евроинтеграцията е един и към него неотклонно са се устремили всички държави от региона. Критериите, които ЕС до момента поставя, за да се превърне в реалност този стремеж са политически и икономически. Ако се преценява само по икономически показатели едва ли Македония би могла да ги покрие дори и след 15 години. Същото, между впрочем, може да се каже и за България, въпреки че тя не е обременена от етническо - малцинствен конфликт. Ако поради някакво стечение на обстоятелствата се предпочете политическият критерий (или регионалният, например), то и двете имат шанс да влязат по-рано в ЕС като пълноправни членки. 
     В случая с Македония основната предпоставка за нейната бъдеща евроинтеграция е възстановяването на мира и постигането на политическа стабилност в страната. Независимо кой ще надделее в краткосрочен или дългосрочен план вътре в страната - албанската или македонската общност, - и независимо от това дали тя ще се превърне във федеративна или ще остане унитарна държава, то продължителността на евроинтеграционния процес ще е една и съща, но само след като се поставят основите на мирното й развитие. При положение, че различни обстоятелства доведат Македония до разпадане като държавно образувание или тя се превърне в официален "международен протекторат", то би могло да се приеме, че процесът на евроинтеграция би се прекъснал за неопределено време, което неминуемо ще се отрази негативно и на целия Балкански регион по пътя му към обединена Европа….
----------------------------------------
8. За преброявянията в Македония вж. ОРТАКОВСКИ, ВЛ. Малцинствата на Балканот. Скопие, Э
9. Цит. по в. "Монитор", 17 октомври 2001 г. Э
 
назад
 Web-designer: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 напред