HOME
ARCHIVES
MAPS
LINKS
CONTACT US
.
БЪЛГАРИЯ  И  МАКЕДОНИЯ  –  АЛТЕРНАТИВИ  НА  ЕВРОИНТЕГРАЦИЯТА
Ст.н.с. д-р ВЪРБАН ТОДОРОВ
Институт по балканистика 
при БАН - София 
Тел./факс: (+359 2) 
E-mail: 
КОНФЛИКТЪТ В МАКЕДОНИЯ - ХИПОТЕЗИ 
ЗА РАЗВИТИЕТО МУ

Balkans'21 - volume 1 / 2002

     Превърнал се за повече от едно столетие в нарицателен, "Македонският въпрос" престава да съществува в своите класически измерения след разпадането на Югославия и последвалото го създаване на независима македонска държава.  През последните десет години отношението на съседните балкански страни към Македония преминава през различни фази на осъзнаване на необходимостта от самостоятелното й съществуване като държава; на скъсване, макар и трудно, с историческите илюзии и наслоените предразсъдъци, на търсене на нови, по-реалистични и прагматични подходи във взаимотношенията с балканската съседка.
     България бе първата страна, която официално признава независимостта на република Македония, дори преди това да сторят т. нар. Велики сили. Като се остави настрана открития и до днес въпрос доколко това избързване е разумно и политически обосновано в онзи момент, то половинчатата формулировка, с която тогавашният президент д-р Жельо Желев оповестява решението на тази иначе радикална стъпка, разкрива именно неизживяния все още “романтизъм” сред значителна част от българското общество по отношение на западната ни съседка.
     Не е излишно да се припомни и казаното от Ж. Желев в едно интервю от 1991 г. пред "Зюддойче цайтунг": "България [признава македонска държава, но] не признава македонска нация, защото тази нация е изкуствено измислена от Коминтерна с определена политическа цел".1
     В случая няма да коментираме идеологическия и историко-теоретичния аспект в схващанията на Ж. Желев по отношение на Македония 2, а това че той, като действащ президент, продължава своята и на съветниците си непоследователна линия на поведение и отказва да признае съществуването и на македонски език, въпреки че позволява да се преведе собствената му книга на същия този език и присъства в Скопие на тържественото й представяне.
     Именно непризнаването на официалния език е причината да не се подпишат през 1994 г. редица търговски и културни спогодби между двете страни и България пропуска шанса си да стъпи трайно в западната ни съседка във време, когато Гърция й е обявила пълно ембарго. Твърде скоро се стопяват илюзиите, подхранвани сред част от българския политически елит, че с признаването на Македония, последната ще се превърне в най-верния съюзник на България на Балканите. Никой не се старае да разбере и рационално да приеме тогава, че единственият път на Македония да се утвърждава като държава със свое собствено минало, настояще и бъдеще е този на разграничаване от България, дори и с цената на фалшифициране на историята.3
     Същевременно, нито официално, нито неофициално България реагира на очевидно недопустимите формулировки в македонската конституция, които спокойно биха могли да бъдат тълкувани и като териториални и етнически претенции извън пределите на републиката, както и на грубите исторически фалшификации, които се разпространяват тогава в Македония, за да се подплатяват и оправдават подобни формулировки. Стига се до куриозното положение гръцки историци да доказват българския характер на териториите и населението на Македония в исторически контекст, за да отбиват претенциите на македонските си колеги и на официалната пропаганда на Скопие.4
     През 1994 година в пресата и в научни публикации поставихме въпроса за преформулиране на признаването на Македония от страна на България на основата на по-прагматичен подход. При това, от една страна, става дума за продължаване на вече избраната външнополитическа линия спрямо новата ни съседка, а от друга, се защищаваха българските национални интереси от необоснованите исторически претенции от страна на македонската пропаганда. Ще си позволим да я перифразираме: "Република България признава съществуването на независима македонска държава, на македонски народ и македонски език само и единствено в нейните сегашни териториални граници." 5
     Въпреки предсказуемата реакция и в самата България срещу такова "отстъпление от националните интереси и предателство на националните идеали" от страна на някои политически и обществени кръгове по онова време, то тази формулировка очевидно се оказва в унисон със съществуващите в момента политически реалности на Балканите. Същевременно, тя достатъчно ясно и категорично показва, че не може и няма да се прави компромис с миналото и историята на българския народ и държава. Допуснатата грешка, и то на най-високо равнище, на смесване на съвременна политика с исторически, идеологически и емоционални аргументи, коства на България значителни политически и икономически загуби. Тя се изправя, макар и тихомълком, едва през 1999 г.
     Гърция подхожда по различен начин към проблема с независимостта на македонската държавност. На практика Гърция няма нищо против съществуването на такава държава - буфер между традиционните балкански съпернички за областта Македония, макар, по причини на сигурност, да предпочита тя да остане в рамките на югославската федерация. Основателно или не, сред гръцкия политически елит, а оттук и сред общественото мнение, се развива и засилва традиционния страх, че Македония няма бъдеще като самостоятелна държава и това ще подхрани апетитите на Сърбия, но най-вече на България, за прекрояване на границите и присъединяване на територии и население.
     Трябва да измине известно време след като България признава независимостта на Македония, за да се убеди Гърция, че зад този акт не се крият някакви тайни кроежи, насочени срещу гръцките национални интереси. С постепенното засилване на македонския държавен национализъм, в които прозират териториални и етнически претенции спрямо непосредствените й съседи, в Гърция се разразява бурна и масова кампания, превърнала се буквално в национална психоза срещу признаването на Македония като държава изобщо. Отказът от страна на Македония да смени някои дразнещи гърците символи от паричните си знаци, от държавното знаме и герба, и да смени някои пасажи от конституцията си, довежда до дълбока криза в отношенията между Скопие и Атина, която от 1991 г. до днес преминава през различни фази на развитие. Своеобразен апогей е отказът от страна на Гърция да признае република с наименованието "Македония" и налагането на пълно ембарго върху държавата.6
     Сърбия също не избързва с официалното признаване на република Македония, без това да довежда до охлаждане на традиционно добрите отношения между двете републики. От една страна това би могло да се обясни с наличието на сръбско население, макар и не значително, което живее в Македония, както и с просръбските чувства сред част от новия македонски политически елит. Дори и нерешеният и дълго време отлаган граничен проблем между двете държави не се превръща в сериозен “препъникамък” на техните взаимотношения. При влошените политически отношения, особено в първата половина на 90-те години между Гърция и Македония и при не особено динамично развиващите се връзки с България, за Македония би представлявал изключителен лукс да влоши контактите си и със Сърбия. По същото време Сърбия е ангажирана с дългогодишни военни действия на запад и е подложена на международно ембарго, и затова няма нито интерес, нито сили да си отваря “нов фронт” на противодействие. Не на последно място следва да се има предвид и факта, че за Македония Сърбия се явява единствената естествена опора и съюзник предвид общия и за двете страни проблем - наличието на компактни маси албанско население на техните територии.
     Като цяло, въпреки проявената известна резервираност по отношение на формалното признаване на република Македония от страна на някои нейни съседки, и трите държави - основни участнички в традиционния "Македонски въпрос" изразяват “де факто” своето съгласие Македония да съществува като самостоятелна държава - гарант за политическия баланс между тях. На практика те престават да играят ролята на онзи фактор, от чиято пряка намеса зависят и се определят съдбините на Македония през последните век и половина. Това не довежда, разбира се, до разрешаване на проблемите на Република Македония. Друг основен фактор постепенно се намесва в нейната съдба, като измества традиционното съперничество между трите балкански държави. Огромният и сложен албански въпрос поставя кръст на стари и нови планове и кроежи за подялба на Македония, на все още неизживяни исторически илюзии и романтични блянове, свързани с миналото, настоящето и бъдещото на тази република.
     В своята многомащабност “албанският въпрос” съчетава в себе си няколко взаимносвързани аспекта, които пряко или косвено засягат повечето балкански държави.
     На близо два милиона албанци в Косово, т. е. на абсолютното мнозинство от населението там, неотдавна са отнети и непълните автономни права. След войната на НАТО срещу Сърбия бъдещото развитие на Косово се очертава като самостоятелно за по-голямата част от тази област. За сърбите перспективата е или да загубят цяло Косово или по-голямата част от него. Няколко варианта и съчетания между тях се очертават във връзка със статута на областта. Едно от възможните решения е статутът на Косово да бъде възстановен като автономна област в рамките на Нова Югославия, подобно на Войводина. Макар и в различни разновидности, този вариант се подкрепя в значителна степен и от "международната общност". Въпреки това той трудно има перпектива за реализиране, предвид категоричния вече отказ на албанците от областта да продължат да живеят в днешна Югославия.
     Втората перспектива е Косово да бъде обявена за република в рамките на Югославия с равноправен статут на този на Сърбия и Черна гора. Тази перспектива също е малко вероятна, поради крайната реакция на сърбите срещу такова решение, което подготвя почвата за отделяне чрез референдум на цяло Косово от югославската федеративна общност. От друга страна, все по-засилващият се радикализъм сред косовските албанци също не способства за осъществяването на подобна схема.
     Най-реалистичен изглежда третият вариант, при който областта би могла да се раздели формално на една по-малка сръбска част и на една по-голяма част с преобладаващо албанско население. На последната може да се даде първо автономен или направо републикански статут в рамките на Югославия, като не й се пречи в бъдеще да обяви независимост като самостоятелна албанска косовска държава. Въпреки че във връзка с последните събития в областта (парламентарните избори от 2001 г.) идеята за автономност сред албанците е почти сведена до нула, то все още не е намерено взаимноприемливо решение за статута на областта в международен план.
     Четвърти вариант, който би представлявал само едно временно решение, е цялата област Косово да бъде обявена за "международен протекторат", като под егидата на ООН се вземат мерки за защита на разнородното население в нейните рамки. На практика обаче, това означава преобладаващото мнозинство, живеещо в областта, рано или късно да наложи своето виждане и модел за бъдещето на Косово, като най-малко ще се съобразява с желанието на останалите малцинствени групи. Обикновено в такива случаи се изчаква достатъчно дълъг период от време, за да свикне световното обществено мнение с новосъздадената ситуация и да я възприеме постепенно като нещо нормално и естествено. Логично е при такова положение да се стигне и до обявяването на самостоятелна държава, като се изчаква и се търси подходящ момент това да бъде официално признато от ООН. В голяма степен такова развитие на събитията може да намери своята аналогия в Кипър със самопровъзгласяването на Севернокипърската турска република. 
     От една страна, по този начин се засилва вероятността да се сбъдне мечтата на албанците за обединението им в една голяма държава. При определени обстоятелства, обаче (нежелание от страна на международните институции да санкционират едно такова обединение, неблагоприятна международна обстановка, проблеми от вътрешнополитическо естество и др.), както и в името на стратегически и тактически цели на албанците, паралелното съществуване на две албански формирования - Албания и Косово, като последната може да включи и част от Македония) е възможно да продължи неопределено дълго време. При такова положение нито би било чудно, нито би представлявало изключение (показателен е напр. случая с “трудното” обединение на Румъния и Молдова), политическият елит в косовската албанска държава да развие и постепенно да утвърди на широка основа идеята за самостоятелно, различно от това на албанците в Албания, съзнание за национална принадлежност, въпреки общия етнически корен. Част от сегашните косовски лидери вече дават заявки в това отношение, а и в международен план съществуването на две близки във всякакво отношение албански държави може да се окаже от по-голяма изгода за самите тях. 
     Това, което става в момента в областта е, че "международната общност" в лицето на КФОР третира формално областта като протекторат на ООН, без обаче да смее официално да я обяви за такъв. На тази фаза не се вижда някакво разумно предложение за трайно решение на въпроса за бъдещето на Косово. Колкото по-дълго проблемът Косово стои неразрешен, толкова повече той има изгледи да се обвързва и с други нерешени аспекти на албанския въпрос, което работи в полза на крайните искания на мнозинството население, живеещо в областта. Пряка подкрепа за това твърдение са и проведените на 17 ноември 2001 г. парламентарни избори в Косово, на които побеждава Демократичният съюз начело с Ибрахим Ругова. Въпреки че е считан от Запада за “най-умерения” косовски лидер и на него се възлагат надежди да търси и намери разрешение на основата на взаимноприемливия компромис, то за последните две-три години бъдещият косовски президент също се радикализира до степен, че непосредствено преди изборите дава интервю на сп. "Шпигел", в което заявява "вече сме извън Югославия" и "всичко друго освен независимост е неприемливо за нас", а веднага след изборите издига искането "международната общност" да признае по най-бърз начин независимостта на Косово и създаването на нова държава под наименованието "Дардания".7
     Интересна в тази връзка е реакцията на сръбския кабинет, който не се подаде на такива провокативни изявления и заяви, че Сърбия ще признае правителството на автономната провинция Косово и ще сътрудничи с него. Същевременно се отправя и предупреждение до албанските ръководители да не обявяват едностранно независимост на областта, понеже това ще доведе мирния процес там до задънена улица. Това, че косовските сърби не бойкотират изборите също е показател, че те са наясно за опасността от отцепване на областта и приемат "международния протекторат" за единствен на този етап шанс за запазване на провинцията като съставна част на Югославия. В сегашната международна ситуация Западът не проявява склонност да удовлетвори претенциите на албанците и реагира остро на изявленията на Ибрахим Ругова, но няма никакви гаранции, че това ще бъде трайна линия на поведение в бъдеще. Едва ли може да се приеме за дълготрайна перспективата в бивша Югославия да съществуват три "международни протектората" независимо дали под егидата на НАТО, на ООН или на някоя друга международна организация. 
     И четирите варианта предполагат в своята същност и ще доведат на практика до пълно етническо “прочистване” в областта и до окончателно разделяне на сърби от албанци, независимо по какъв "демократичен" модел ще бъде прикрито това. Колкото Дейтънското споразумение е ефективно за Босна (в действителност то не функционира, етническото прочистване там продължава, като на практика няма изгледи да се изгради нито босненска сръбска държава, нито федерация между хървати и мюсюлмани, а "международната общност" се прави, че такъв проблем не съществува), точно толкова ще е ефективен и всякакъв опит на същата тази "международна общност" да наложи някакъв вид "международен протекторат" като трайно и стабилно разрешение на косовския проблем в интерес и на двете етнически общности, живеещи в областта. 
  В този смисъл, най-рационалното решение на проблема може би е прякото поставяне на въпроса за етническото разделяне на Косово в реални и сравнително задоволителни и за двете страни граници, за да се избегнат бъдещи стълкновения между сърби и албанци там. Това може и да не е в унисон с хуманните принципи на международната общност против етническото прочистване въобще, но както в босненския, така и в косовския случай намесата на тази общност в името на същите принципи довежда на практика до по-голямо етническо прочистване.
    Основният проблем на международно равнище при такова неизбежно развитие на събитията е прецедентът, който ще се постави за промяна на държавно-териториалните граници на основата на правата на етническите малцинства. На регионално ниво това ще доведе до задълбочаване на проблема (вече се повдигна въпроса за албанското население и територия в Южна Сърбия, а нищо чудно в близко бъдеще същото да стане и по повод правата на албанското малцинство в Черна гора) и дори до излизането му извън границите на Югославия под формата на верижна реакция, свързана с поведението на албанците в Македония.
--------------------------------------------
1. Цит. по Insider, 1991, No. 11, p. 27. Э
2. Вж. ТОДОРОВ, В. Етнос, нация, национализъм. Аспекти на теорията и практиката. София, 2000, 39-46. Э
3. Вж. TODOROV, V.. Relations Between Bulgaria and Greece As Seen By Their Political Elites. Athens, ELIAMEP 20, 1994. Э
4. Вж. напр. сборника с документи "The Events of 1903 in Macedonia as Presented in European Diplomatic Correspondence". Thessaloniki, 1993. Э
5. В. "168 часа", бр. 24, 20-26 юни 1994 г. Э
6. По-подробно по този въпрос вж. ХРИСТОКУДИС, А. Балканската политика на Гърция. София, 1998, 201-241.  Э
7. Цит по в. "168 часа", 23-29 ноември 2001 г. Э
назад
 Web-designer: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 напред