HOME
ARCHIVES
MAPS
LINKS
CONTACT US
.
ОЛЯ ДЕЙКОВА, СЮЗАН ЧАКЪР: " БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ 
И ДЕЦАТА ОТ ТУРСКАТА ЕТНИЧЕСКА ГРУПА" - София, 2000, 127 стр.
ОБРАЗОВАТЕЛНИ АСПЕКТИ НА 
БЪЛГАРСКИЯ ЕТНИЧЕСКИ МОДЕЛ 
        В Увода на труда се определят три основни проблемни кръга, въз основа на които се структурира цялото по-нататъшно изложение.
        Първи кръг – научна и практическа значимост на изследването на българското училище и по-специално на децата от турската етническа общност в него. Втори кръг – място и роля на училищния живот и на училищната институция от аспект на тяхното социализиращо въздействие. Трети кръг – предварителни изводи относно ролята на училищната социализация от аспект на включването на децата-турчета в социалната мобилност (първи пласт) и трудностите, пред които е изправено билингвалното училище от районите, в които преобладаващата маса от населението е с турска самоидентичност (главно Кърджали) - “втори пласт”.
         Изключително важно е обстоятелството, че изследователите работят освен с представителни извадки, но така също и с контролна група (има се предвид училищата в селищата Дебнево, Малиново и Борима).
        За всяко представително емпирично изследване от кардинално значение е избирането на адекватен модел и определянето на надежден обем на извадка. В конкретния случай избраният модел е релевантен: изследвани са две съвкупности от гнезда, съответно от региона на Кърджали (където туркоезичното население е около 75 %) и от Шуменския регион, където е малко повече от 25 на сто. 
        Това позволява търсене на евентуални различия, както и възможност за “осредняване” на резултатите.
        В изследването си авторите изхождат от основните за всяко съвременно демократично общество ценности, в частност свързани с етническите отношения в едно мултиетническо общество. Призмата, през която се изследва и интерпретира проблема, е основополагащата мисъл на А. Турен: “В едно демократично общество е желателно малцинствата да бъдат признати, но при условие, че те признават правото на мнозинството и че не са погълнати от утвърждаването и защитата на своята самоличност. Радикалният мултикултурализъм … води до унищожаване на принадлежността към политическото общество и нацията”. (Вж. монографията, с. 26.)
        Правилно авторите се дистанцират от “баталиите” около въвеждането на турско-езичното обучение, конфронтирали постоталитарни български и турски националисти. Изследването изключва предисторията и започва от момента, когато този тип образование е вече нормативно закрепен факт. То фокусира съществуващите и перспективните проблеми след неговата държавна институционализация.
        Т. нар. “ценностен неутралитет” е един от основните пет принципа на съвременния позитивизъм. Неговото съблюдаване е, обаче почти невъзможно за всички обществолози, доколкото науковедите доказват, че всеки изследовател се оказва пристрастен към обекта и предмета на своето проучване. Осъществената “дистанция” като предварителна изходна ценностна позиция, респ. като изводи и заключение в книгата, представлява едва ли не прецедент, който заслужава изключително висока научна оценка.
        В сложната обстановка на свръх-политизация и въз основа на нея и на вторична политическа поляризация на българското общество (включително по етнически и верски признаци), авторите успяват да преодолеят битуващите политически стереотипи и да демонстрират собствена научна позиция, чиято характеристика е “обективност” при изследването и интерпретацията на проблема.
       Също въз основа на един от петте принципа на позитивизма – т. нар. “инструменталност”, авторите провеждат не “самоцелно изследване”, а такова, подчинено на търсене и евентуалното решаване на конкретни проблеми – общи и частни. В заключителния параграф (“3.3. Вместо препоръки”) се лансират три обобщаващи предложения.
Те, обаче са предшествани от цяла серия предварителни изводи. Ето някои от тях:
- Снизходителното признаване на културния плурализъм и правото на другия не води автоматично до неговата равнопоставеност. В някои случаи дори се засилва омаловажаването и оформянето на културни йерархии (с. 58);
- За децата-турчета българският език представлява основна училищна ценност. Това отношение рефлектира и към дисциплините български език и литература. За тях българският е базовият инструмент за интегриране в обществото (с. 87);
- С утвърждаването на новите социални ценности децата осъзнават, че официалният език е средство за идентифициране с националната общност (с. 87);
- В чисто турските села нивото на български език през последните десет години е спаднало няколко пъти в сравнение с резултатите до 1989 г., “когато комуникацията и през междучасията се е осъществявала задължително на български език” (с. 88);
- Мнозинството от запитаните турчета твърдят, че учебното съдържание на учебниците по история “предизвиква у тях чувство на вина и на етно-народностна непълноценност”. (с. 94) И т.н. и пр. и пр.
* * *
        В работата не е отчетен предшестващия опит в българската образователна система, който ако бъде съответно модифициран спрямо новите реалии може да се окаже изключително полезен по отношение на изоставането на децата от турската етническа общност в региони с преобладаващо турско население.
        Има се предвид обстоятелството, че до края на 50-те години на миналото столетие българските турчета от началната образователна степен (първи – четвърти клас) учеха в обособени паралелки, където изучаваха не само българския алфавит, но включително и българския език. Едва след завършването на тази степен (от пети клас) се включваха в общи паралелки с останалите българчета. При такава предварителна подготовка тяхната успеваемост се оказваше впечатляваща и очевидно следва да се помисли върху възможността за възпроизводството (или поне за експериментирането) на този някогашен успешен образователен модел.
        Макар формално изследователският обект да се изчерпва действително с децата от турската етническа общност, целесъобразно би било, дори и само чрез контролни извадки, да бъдат изследвани и децата на потомците на ислямизираните българи – т. нар. “помаци”. За българската общественост и за държавата от изключително значение е да бъдат информирани има ли и ако да, то каква част сред тях, която желае да усвоява турския език като свой “матерен” език. Българската статистика не дава отговор на този въпрос и подобно обстоятелство позволява всевъзможни инсинуации с него.
        В демоскопските изследвания обикновено се правят спекулации чрез привеждането на впечатляващи графики, фигури и пр. “виртуални” прийоми. Обсъжданият труд не включва подобни илюстрации и при изложението на емпирично набраната информация в него се залага предимно на традиционните таблици.
       За съжаление някои от тях (очевидно с оглед преработването им за печат) са лишени от отговорите “друго” или “неотговорили”; поради което в няколко случая сумирането на относителните дялове се отклонява от задължителното изискване да бъде равно на 100 процента. 
* * *
        В резюме е възможен изводът: приносите в книгата са много, а недостатъците – малко. Основното постижение би могло да бъде резюмирано така: авторите представят текст, обосноваващ и защитаващ образователните аспекти на българския етнически модел.
        В този смисъл оправдано би било ако книгата бъде издадена освен на английски, но така също още и на албански, македонски, турски и др. езици. Защото българският етнически модел (без да бъде “превъзнасян”) е сам по себе си поучителен. И рецензираната книга, макар и посветена само на един от неговите аспекти (образователния), може да послужи като ориентир при решаването на етническите проблеми и в други балкански страни, а и извън тях… 
К. Цонев
назад
 Web-designer: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 напред