HOME
ARCHIVES
MAPS
LINKS
CONTACT US
.
БЪЛГАРИЯ  И  МАКЕДОНИЯ  –  АЛТЕРНАТИВИ  НА  ЕВРОИНТЕГРАЦИЯТА
ДОЛОРЕС АРСЕНОВА, доц. д-р КИРИЛ КЕРТИКОВ
 БЪЛГАРСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ МОДЕЛ И КОНСТИТУЦИОННАТА КРИЗА В МАКЕДОНИЯ
В раздел II, член 4 е записано: "Страните се задължават да гарантират на лицата, принадлежащи към националните малцинства, правото на равенство пред закона и на равна защита от закона.
Вярно е още, че член 9 от раздел II провъзгласява необходимостта и правомерността всяко лице, принадлежащо към някакво национално малцинство да разполага със "свободата да отстоява мнение и да получава и разпространява информация и идеи на малцинствения език - без намеса на държавните власти и независимо от границите". 
Нещо по-вече: Член 14 от раздел I  провъзгласява: страните се задължават да признаят, че всяко лице има право да изучава своя малцинствен език. ( Ал. 1). Те още "се стремят" "доколкото е възможно и в рамките на своите образователни системи, лицата, принадлежащи към тези малцинства, да имат съответните възможности за преподаване или обучаване на малцинствен език. (Ал. 2.) Характерно е, обаче уточнението в ал. 3. То гласи: "Алинея 2 на този член се прилага без нанасяне на вреда на изучаването на официалния език или на преподаването на този език".
 И още едно - важно допълнение: в раздел III, член 20 оповестява: всяко лице, принадлежащо към национално малцинство "уважава националното законодателство и правата на другите, в частност на лицата, принадлежащи към мнозинството или към други национални малцинства".
От изключително значение е и чл. 21 на Раздел III. Заслужава си да бъде дословно приведен съдържащия се в него чл. 21: "Никоя от разпоредбите на настоящата рамкова конвенция не може да се тълкува като предоставяща каквото и да е право на участие в каквато и да е дейност или на извършване на какъвто и да е акт, противоречащ на основните принципи на международното право и в частност на суверенното равенство, териториалната цялост и политическата независимост на държавите".
В юридически, в частност в международно-правен аспект, Рамковата конвенция за защита на националните малцинства е (или поне изглежда) "перфектна". Тя, обаче страда от един органичен дефект: в нея не е коректно дефинирано понятието "национално малцинство".
Интерпретаторите й нямат възможност да разграничат "националните" от етническите и от др. съществуващи в различните страни малцинства - напр. религиозни, езикови и пр.
Съотнесена спрямо българската действителност тя не дава коректен отговор на въпроса има ли в страната национални малцинства. И ако, (евентуално - да), то кои са те? (Арсенова, 2001 г.)
С какви историко-теоретически аргументи би могло да бъдат аргументирани те? Наистина ли "национални", а не напр. етнически или конфесионални малцинства представляват общностите на българските турци, на ромите, на потомците на ислямизираните българи (т. нар. "помаци"), на арменците, евреите, на т. нар. "македонци" и пр. и пр.?
Всяко ли етническо или религиозно (т.е. верско, конфесионално) малцинство е "национално"?
Накратко,  съществуват ли в Република България "национални" малцинства?
Заслужава си да се отбележи, че възражения срещу подобна теза се изразява и от страни с традиционно развита демокрация. Напр. в изрично приложена Тълкувателна декларация правителството на ФР Германия заявява: "Рамковата конвенция не съдържа определение на понятието "национални малцинства". (Тълкувателна декларация на правителството на ФР Германия по Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (Български превод, м. октоври - 1997 г.). Аналогично тълкува Рамковата конвенция и Великото херцогство на Люксембург. "Великото Херцогство на Люксембург разбира под "национално малцинство" съгласно рамковата конвенция група от хора, живеещи в продължение на много години на негова територия, притежаващи люксембургско гражданство и запазили своите характерни черти по етнически и лингвистичен начин. Въз основа на това определение Великото Херцогство на Люксембург заявява, че на територията му няма национално малцинство" (Цит. български превод.)
Обстойното представяне на основните постановки в Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, съответно приведените две възражения срещу липсата на дефиниция относно основното понятие в нея - "национално малцинство" не са самоцелни. Те имат за задача да ориентират читателя към отговор на въпроси като: първо, съществуват ли в съвременна България "национални малцинства", и - второ, ако евентуално "да": имат ли право на конституиране за евентуална защита на техните интереси на партии на етническа (или верска основа)?
В така очертания план е необходимо да бъдат приведени и основополагащи постановки, залегнали в последната Конституция на страната. (1991 г.). В нея е записано: 
 "Чл. 6 (1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
 (2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние".
 И още: Чл. 13 (1) Вероизповеданията са свободни.
 (2) Религиозните институции са отделени от държавата.
 (3) Традиционната религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
 (4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели".
 С кардинално значение е обаче алинея (4) към Чл. 11: "Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт".
 В чл. 44 (2) изрично е записано още: "Забраняват се организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, етническа или религиозна вражда, към нарушаване правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или  военизирани структури или се стремят да постигнат целите си с насилие".
 Последният, ала възлов за изложението въпрос е: Как би следвало да бъдат оценени обективно, (ако е възможно) функциониращите в страната официално необявени, ала известни на обществеността именно като етно-политически формации?
 Всеизвестно е, че не става дума само за ДПС или за няколкото ОМО -вски", но и за други, (недостатъчно или дори изобщо неекспонирани) в публичното пространство етно-политически формации.
3. Някои бележки към традиционната политическа ситуация
 Съществуващите днес около 260 политически партии в България представляват според някои политолози "прецедент", според други - "феномен", т.е. явление странно, непонятно за "средностатистически" мислещия български субект.
 Прочее, едва ли само за него. Цифрата е вероятно смущаваща за изследователите от всяка страна с установена отдавна и доказала предимствата си там "демокрация" (б. а.)
 В опитите си да дадат някакъв отговор на този наистина "социален феномен" сериозни изследователи търсят обяснението му чрез ретроспективен анализ на модерното българско общество. (Кацарски, 1996). Ровейки се в недалечното минало, (и по-специално в периода 1879 - 1949 г.) те откриват изглеждащи "странни" характеристики за политическия живот в страната:
- вносна официална външност; "изкуствена" поява на първите влиятелни партии в страната. "Първите български партии след Освобождението, - на либералите и консерваторите, - се раждат от дебатите на Учредителното събрание в Търново (февруари - април 1979 г.")
- "Принципът на конституционализма е внесен отвън, присаден е към българските реалности. И в това отношение са действали европейските обществени и политически реалности и дори политическата конюнктура";
- подобно е развитието (в смисъл "на присаждане отвън) в цялата история на отечеството. Опит за изключение представлява Земеделския съюз. "Напъните" му са всеизвестни и до голяма степен и продуктивни. Но поради политическата конюнктура и още по-точно - обструкция, частични и временни;
- цялото по-нататъшно развитие (до 1944 г.) представлява сложна амалгама от политико-котерийни боричкания. В тях неколкократно се стига до погазване на конституцията. По правило - с прякото или косвено участие на монарха. Още през 1905 г. Милюков с горест отбелязва, че в страната "спокойни избори е имало тогава, когато правителството предварително е успявало да смаже опозицията, да сломи напълно съпротивата й. (Цит. съч., с. 142.)
Следват още исторически примери, навеждащи на мисълта, че въпреки полаганите усилия и демонстрираните пред световната общественост "завоевания", буржоазната демокрация в България представлява повече параван, отколкото обективна реалност. Авторът лансира симптоматичен извод: "Безхарактерността на партиите, смятани за привърженички на парламентарния режим, проличава и от отношението им към 19-майския преврат. Нито една от тях не повежда борба срещу преврата. Най-категорична осъждаща оценка дава БРСДП, но не предприема решителни стъпки. Известни протести излизат и из средите на Националлибералната партия. Демократите и БЗНС "Врабча 1" наистина не одобряват преврата, но страхливо се спотайват и дори одобряват някои мерки на режима. В средите на Демократическия сговор насилствената промяна е посрещната твърде одобрително. БЗНС (о) симпатизира на преврата, пригажда дори своята съсловна идеология към фашисткия  корпоративизъм, влиза в близки отношения с ръководителите на преврата и търси поле за съвместни действия с тях. И почти всички се умилкват около новите господари на положението, за да вкарат и свои хора в управлението на държавата". (Цит. съч., с. 146 – 147.)
Следват още горчиви констатации за политическата конюнктура - изобщо, и в частност за културата на обществеността в следващия период. "Лишени от плячката на властта, повечето партии едва се крепят около своето минимално твърдо ядро. С идването на власт обаче членската маса лавинообразно нараства..." (Цит. съч., с. 153)
 Аналогията с подобни процеси след 10 ноември 1989 г. е фрапираща: когато Стефан Савов като лидер на демократическата партия беше председател на парламента, неговата партия буквално за месеци и седмици "набъбна" със стотици хиляди. След свалянето му, обаче "се сви" в границите на роднинско-патриархалната й "носеща" общност, а след кончината му броят на нейните членове е вече символичен. Без да коментира последния пример, авторът заключава: "Добрала се до властта, отделната партия толкова "разширява социалната си база", че до голяма степен нейният социален облик е представителен за облика на самото общество". (Цит. съч., с. 153.)
 Авторът изследва политическите процеси само ретроспективно. Натрапващите се аналогии с днешните политически реалии представляват предмет за размисъл. Текстът е писан в началото на 90-те години. Отпечатан е с оправдано закъснение едва през 1996 г. Ала звучи така актуално, сякаш е писан през 2001 - 2002 г. "Във всяка от партиите можем да забележим известна тоталитарна тенденция в зародишна форма. Към подобен извод ни насочват феномени като тоталната смяна на чиновническия апарат при идването на власт, както и възможността за удържането на властта чрез инструментите за институционална и извънинституционална принуда." (Цит. съч., с.с. 153 - 154.)
В неговия контекст възникват няколко актуални въпроси:
1. Имали ли са политическата отговорност и моралните устои визираните политически партии (до 1994 г.) да претендират за лоялност спрямо българската нация? Не са ли осъществявали не просто компромиси, а национални предателства спрямо нея?
2. С кои от исторически изявените (и в частност с дискредитираните политически партии) се самоидентифицират новите политически "корифеи"?
 Въз основа на каква историческа база и защо?...
3. С кои традиционни, респ. нови политически (в палитрата от около 260 политически партии) се самоидентифицарат възродилите се и нововъзникналите етнополитически формации?
4. Първи щрихи към българския етнически модел
1. В България отдавна функционира надежден етнически “модел”, гарантиращ правата и свободите на всички етнически и конфесионални (религиозни) общности;
2. Този “модел” ефективно работи още от Освобождението на България от османско феодално потисничество (1878 г.). Върхови постижения отбелязва през 40-те години на миналото столетие, когато България се оказва държавата, успяла чрез намесата на цялата българска общественост (в т.ч. на монарха, на българската патриаршия, на действащия парламент, на цялата общественост) да спаси своите евреи от депортацията им към хитлеристките концентрационни лагери (Зисман, 2001);
3. Дори в условията на тоталитаризма, когато живковисткият авторитаризъм провежда серия от волунтаристични опити за насилствена асимилация на “друговерното” население, (известни като “възродителни процеси”), българският народ в преобладаващата си част проявява мъдрост и разбиране. Особено показателни са реакциите на непосредствено потърпевшите – българските роми и турци приемат насилието, като наложено от авторитарния режим и съхраняват добросъседските си отношения и връзки с етническите българи (Кертиков и колектив, 1990).
4. Симптоматично е още, че като цяло българските цигани (роми) – третата по брой етническа общност в страната нямат претенции за “национално обединение”, респ.претенции към “автономии” и пр. Претенциите на общността са главно икономически (безработица, социално осигуряване, здравеопазване), ала не и “етнико-национални”;
5. Българските турци – втората по брой етническа общност в страната, са проявявали традиционна лоялност спрямо българската държава. Характерно е, че, първо, по време на балканските войни не са констатирани предателства от тяхна страна спрямо военния противник (има се предвид Османската империя), въпреки че част от тях са участвали във войната като т. нар. “обоз”. Второ, съгласно Търновската конституция те са имали право и са го използвали, за да участват представително в парламента на Третото българско царство.Трето, част от тях са се включили и в антифашистката съпротива.
Четвърто, дори по време на живковизма, при осъществените над тях масови репресии и по същество при опита за изселването им от България (1989 г.), една трета от тях се завръща в страната. (Кертиков и колектив, 1990.) Пето, проведени сред останалите в Република Турция  български изселници представителни изследвания регистрират силна носталгия спрямо България. (Вж. Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция, 1998.)
6.Характерно за българските турци е още, че:
6.1. В преобладаващата си част са потомци на население, изповядващо сунитството, а не шиитството. И в този смисъл при тях се възпроизвежда т. нар. "ислямски традиционализъм" но не и ислямски фундаментализъм;
6.2. При тях (за разлика от албанските ислямисти в Косово, Македония, Албания и пр.) не са регистрирани масови криминални деяния като наркотрафик, оръжейна търговия, порнография, пласьорство на “компаньонки” и пр. преследвани от законите нарушения. (Мантарова, 2002.)
7. От изключителна важност е да се отбележи, че въпреки опитите на определени политически сили (и по-конкретно -  СДС) да “разцепят” Движението за права и свободи, (създавайки дублетна негова формация – т. нар. Национално ДПС), то остава монолитно. При българските условия това обстоятелство се оказва позитивно, защото:
А) Движението е с определено манифестирана евро-атлантическа ориентация;
Б) В цялата си над десетгодишна история по принцип се е проявявало като необходимия при всяка критична социална ситуация “балансьор” и “коректив”на политическата конюнктура в страната. Достатъчно е да се припомни, че именно чрез неговия вот бе избран чрез всенародно гласуване първият и втория президент на страната – д-р Желю Желев и Петър Стоянов, както прочее и последния  президент – Георги Първанов. Чрез парламентарния му вот бе свален първия СДС-кабинет – на Филип Димитров; после на председателя на Народното събрание Стефан Савов; конструирани бяха няколко, макар и временно работещи министерски съвети.
В) Движението понастоящем се реализира и като коалиционен партньор на последното избрано в страната правителство – на Симеон Сакскобургготски.
1. Прочее именно чрез участието в изпълнителната власт (чрез двама министри) от страна на ДПС бе окончателно “изграден” българският етнически модел.
2. Изтъкнатото обстоятелство подсказва, че опасенията от “разиграване на македонски сценарий” и в България са почти изключени. Вярно е, че подобна “парламентарно-правителствена” конфигурация съществуваше в Македония преди драматичните събития от началото на 2001 г. – там албанските партии бяха както парламентарно, така и “кабинетно” представени.
3. Разликите са, че в българската Конституция не съществува дискриминационен “преамбюл”, както в първата македонска конституция.  Същевременно обаче:
А. Въпреки етническата толерантност на българския народ, (включително и на съдебните власти, “заобиколили” българската конституция и регистрирали над десет парти на етническа и верска основа) едва за пръв път след последните парламентарни избори (2001 г.) бе осъществен коалиционен кабинет, включващ в състава си и двама министри – български турци;
Б. Движение за права и свободи (за разлика от албанските партии в Македония) не е имало и няма нито териториални, нито др. трансгранични “национални” претенции;
В. ДПС не е влизало в безпринципна колаборация с никакви задгранични структури; не е участвало в проекти за разделяне на България. (Което не може да се твърди за албанските партии в Македония, включително и за парламентарно представените и участващите в изпълнителната власт).;
Г. Поне на този етап ДПС не е издигало официални претенции за превръщането на Република България в двунационална държава. (В смисъл чрез въвеждането на два национални езика – български и турски).;
Д. Разбира се, всички политически партии възникват, развиват се, при определени условия “затихват” като политическа активност или се “роят” в нови партии на същата потенциална електорална основа.
В този смисъл на настоящия етап Движение за права и свободи е изправено пред изключително отговорни политически задачи:
1. Да продължи конструктивната си ролята на “балансьор”и на коректив на българската национална политика;
2. Да не допусне вмешателство на чужди “емисари”в нея;
3. Да разсейва евентуални етнопопулистки аспирации за някакви политически, културни и пр. “автономии”, и особено за напъни към сепаратизъм и федерализация на страната;
4. Да противодейства на определени клерикални “напъни” за превръщането му от светска, (макар и етническа по електоралната си база) партия в някаква модификация на религиозно-ориентирана структура;
5. Да продължи линията си на конфесионален плурализъм, което означава да закриля еднакво правата на мюсюлмани, на християни, на др. религиозни общности, включително и на атеистите в България.
Пред ДПС стоят и редица още отговорности пред България, но ако не се справи надеждно с изброените, ще изправи страната пред “пробив” в нейния уникален етнически модел.
Ю
назад
 Web-designer: Plamen Ivanov - KOTA - Sofia - Bulgaria
 напред